— Влияят им как?
— По различни начини. На най-дълбоко равнище наблюдаваме съответствие между лей-енергиите в дадени земи и духовното и психическото здраве на хората. Духовните недъзи сред населението могат да навредят на лей-линиите, ала по същия начин някакво разстройство в лей-системата може да навлече на хората тревога и отчаяние и да предизвика дори размирици. Тулий се домогва да натрапи на Великобритания именно тези неща.
— А ние ще го предотвратим.
— Ако имаме късмет — да. Но лей-системата във Великобритания е много сложна и огромна. Лей-линии и сили има навсякъде по света, в Китай например те са познати като драконови пътища — но по причини, които не знае никой, тук тяхната сила е много по-голяма. Мнозина, включително аз, вярват, че това съсредоточаване на сила е последица от действия, извършени преди хилядолетия от хората, които са населявали тези острови в праисторическо време. Както личи, древните келти са ценели особено много лей-линиите и другите форми на силно канализирана психическа енергия. През годините лей-системата се е разраствала заедно с населението досущ бръчки по лицето на старица, макар че го съзнават малцина. За жалост членовете на Тулий са сред тях. Но както вече казах, те се смятат за силно обвързани с келтските обреди и вярвания.
В този момент свърнахме по тъмен страничен път, по който нямаше жива душа. След около триста метра спряхме пред обрасла с буренак градина с желязна ограда, която беше заключена с катинар.
— Значи лей-линиите са и нещо физическо.
— Да — потвърди Ума.
Огледа бързо улицата и кимна на Шобан. Ирландката отвори черното куфарче и извади шперц. За броени секунди се справи с катинара.
— Доста си чевръста — отбелязах аз.
— Я си гледай пикливия задник! — сопна се Шобан.
Влязохме вътре и Ума затвори портата. Тревата и бурените бяха едва ли не колкото човешки бой и бяха осеяни с натрошени бутилки, смачкани консервени кутии и тук-там с по някой автомобилен акумулатор. Луната бе останала зад съседните сгради и не се виждаше почти нищо, ала Ума ни поведе уверено, сякаш бяхме окъпани в слънчева светлина. Отидохме в дъното на двора, при каменен зид, в който имаше ниска врата. Стори ми се, че зад него бълбука вода. Още едно кимване към Шобан, още едно завъртане на шперца и тази врата също се отвори.
— Как си с уличните телефони? — попитах аз, докато минавахме наведени през вратата.
Шобан се усмихна лукаво.
Вратата водеше към тясна, покрита с плочник пътека покрай малка буйна река, осветена от луната. Реката, която всъщност си беше ручей, бе широка към три-четири метра и сигурно не бе по-дълбока от метър. Наведох се и видях, че в едната посока изчезва под Хай стрийт, а в другата — в мрака. Точно пред нас изникна порутена каменна постройка, увенчана с мъничко, ала красиво минаре. Беше висока най-много шест метра.
— Навремето това е било кула на алхимик — обясни Ума.
Казах си, че е твърде щедро да наречеш такава постройка „кула“, но може би алхимиците са били дребнички. Това подозрение се потвърди, когато погледнах Паху и видях, че е зяпнал благоговейно минарето.
Ума отново кимна на Шобан и раз-два-три, ето ни вътре.
Който и да бе сегашният собственик на сградата, той бе всичко друго, но не и алхимик. Тясното помещение, което беше дълго най-много четири и половина метра, бе задръстено с ролки тоалетна хартия. Видях стълба, водеща към отвор в ниския таван — сигурно беше за минарето. Колкото от любопитство изкачих едно-две стъпала и не бях ужасно изненадан, когато установих, че и горе всичко е натъпкано с хартиени салфетки.
— Едва ли има по-тъжно обобщение за състоянието на магията в съвременния свят — отбелязах аз.
Казах го колкото да става майтап, но Паху кимна, а от израза на Ума разбрах как тя не е и подозирала, че съм способен на такива дълбоки прозрения. Дори Шобан явно реши, че съм сложил пръст в раната.
Ума застана на четири крака и започна да опипва пода. Ирландката извади от дамската си чанта електрическо фенерче с формата на химикалка и прокара лъча светлина по дюшемето пред себе си.
— Би трябвало да е… ето, намерих го! — възкликна Ума.
Беше махнала пирамидка тоалетна хартия и дърпаше халка, прикрепена към пода. Шобан ми връчи фенерчето и й се притече на помощ. След миг вече бяха вдигнали дъската.