Насъбрахме се да видим какво има долу. Раздвижих фенерчето, но не зърнах нищо друго, освен тясна изба, и тя пълна с хартия.
— Ето го! — възкликна Ума.
— Какво? — поинтересувах се аз.
— Пътят за катедралата.
— Бре! — рекох.
Никога не губя дар слово.
— Проходът минава съвсем точно по една от основните лей-линии — обясни Ума.
Най-отпред вървеше Шобан с фенерчето в ръка, следваше я индийката, а най-отзад беше Паху. Беше взел от мен фенерчето и току спираше да разгледа рисунките, изсечени върху стената на прохода. И аз видях една-две, които ми напомниха руните, жигосани върху кожата на Паху.
— Откъде знаеш? — попитах аз Ума.
— Като начало го усещам. Ти не го ли усещаш?
Беше тъмно като в рог и не видях дали ме взима на подбив, не го разбрах и по гласа й. Опитах се все пак да усетя въпросната линия, ала единственото, което долових, беше студеното течение.
— Не — отвърнах й.
— Все едно. Човек може да проследи и физическите жалони, бележещи откъде минават линиите.
— Значи кулата на алхимика е жалон? Не трябва ли да разполагаш с две точки, за да прокараш линия?
— Да, така е. Но ще откриеш много повече от две точки, които бележат главните лей-линии. В този случай кулата и катедралата са двете задължителни точки, линията обаче е много мощна и е обозначена с много други жалони. Тръгнем ли по прохода, но в другата посока, ще стигнем точно в средата на римска погребална могила. Проходът, общо взето, свършва там, ала лей-линията продължава още доста километри нататък, до друидски жертвеник сред хълмовете. Вървиш ли в тази посока, ще излезеш насред келтски каменен кръг.
— А кой е прокопал тунела?
— Ако не ме лъже паметта, е останал от римляните. Макар и да е обслужвал мнозина други по-късно.
Спря като попарен. Погледнах притеснено тавана.
— А сред тях имало ли е, да речем, инженери?
— Марти! Този проход е издържал две хиляди години. Защитен е от силата на мощна лей-линия. Мен ако питаш, все ще издържи и тази нощ.
Продължих да вървя нататък. По едно време проходът се поразшири и се раздели на две, за да заобиколи голям каменен стълб. Допрях ръка до него и видях, че е много студен.
— Какво е това? — попитах.
— Кладенец — отговори ми Ума. — Доколкото знам, и той е от римско време, макар че според някои предания е още по-стар. На един език го наричат Кладенец на душите.
— Мале, страхотия!
— Да, страшничко си е — съгласи се Ума.
Отново вдигнах поглед.
— И къде излиза?
— В подземието на „Бутс“ — въздъхна индийката.
— „Бутс“. Това беше голямата верига аптеки, нали?
— Да.
— Значи едно време, за да откриеш някоя лей-линия, тръгваш от катедрала или каменен кръг. А сега търсиш верига от магазини.
— Човек приема магията, там където я намира — рече Ума.
Но от тона й не личеше да е особено щастлива.
— Откъде знаеш всичко това? — попитах я.
Това като че я спря и тя ме погледна заинтригувано.
— Кой изпълнява ролята на чичо Джо в сериала „Женски кръстопът“? — попита ме индийката.
— Едгар Бюканън38 — отвърнах й. — Но…
— А кой е режисьор на „Смъртоносна целувка“?
— Робърт Олдрич39. Разбира се.
— А ти откъде знаеш всички тези неща? — попита Ума.
— Това… това ми е работата — кимнах аз.
Тя се усмихна. Камък ми падна от сърцето.
Вървяхме още четиристотин-петстотин метра, после проходът започна да се стеснява и стана по-стръмен. Таванът му тук също беше по-нисък и се наложи да се понаведем. Без Паху.
— Добре че не страдам от клаустрофобия — отбелязах аз.
Ума ме погледна притеснено, от което разбрах, че колкото и да се опитвам да си свирукам край гроба на своята клаустрофобия, съм се издал с тона си.
— Остава съвсем малко — увери ме тя. — Сега вече сме под катедралата. До входа на криптата има най-много петстотин метра.
Петстотин метра бяха, чакай да видя, в галона има четири и половина литра…
Докато изчисля, проходът ни изведе в овално помещение — нашата цел.
— Мога ли да задам един глупав въпрос?
— Защо да спираш точно сега? — засмя се Шобан.