Паху също излезе от тесния проход.
— Какво, Марти?
— Защо трябваше да бием толкова път, за да стигнем тук? Както гледам, нашата приятелка се справя блестящо с шперцовете. Едва ли щеше да се затрудни да проникне и в катедралата.
— Направо ще ахнеш! — отбеляза ирландката.
— Катедралата, Марти, е строго охранявана. Сигурно помниш, че Кентърбърийската катедрала е седалище на англиканската църква. Важна е и в политическо отношение, и като история. Има охрана, наблюдават входовете й с камери. Чудесна мишена е за терористите.
— Кой ти ще седне да се занимава с тази съборетина? — подметна Шобан и върху лицето й грейна ехидна усмивка, каквито не очакваш да видиш на едно свещено място.
— Този път е много по-безопасен — обясни Ума. — А имаме и психическо предимство, ако се движим по лей-линията. Нейната енергия ни обгръща и ни закриля.
— Нима никой друг не знае този път?
— Някои хора в англиканската църква сигурно го знаят, но смятат, че никой друг не е посветен в тайната. Те също проявяват интерес към историята на проходите и към лей-линиите, затова не затрупват тунела.
Шобан остави фенерчето на пода и го насочи към огромна каменна врата. Нямаше ключалка, виждаше се само голяма стоманена халка, забита някъде по средата. Ирландката я затегли, но онази чудесия дори не се помръдна. Отидох да й помогна.
— Страшно мило от твоя стлана, няма що — избоботи Шобан.
Вратата наистина не помръдваше, и туйто. Целите плувнахме в пот, докато я понадигнем колкото да се промушим през нея. Чак когато минахме, видях защо е толкова тежка: беше от гранит и бе дебела към пет-шест сантиметра. Един бог знае как са я пренесли и сложили тук.
Ума взе фенерчето и ни поведе напред. Шобан вървеше точно зад нея, а Паху съвсем в свой стил се тътреше на десетина метра зад мен.
Минахме през друг нисък проход, макар че тук стените бяха без украса и бяха гладки като дупето на новородено. Беше тъмно, зад светлината от фенерчето на Ума виждах слабо сияние, идващо някъде от другия край. На него щеше да ми е трудно да чета — не че имах подръка брой на „Лос Анджелис Таймс“, но светлината му бе предостатъчна да предотврати поредния пристъп на клаустрофобия.
Новият проход ни изведе в огромно помещение, дълго най-малко петнайсет метра, широко към седем-осем и високо към двайсет. Стените бяха от гладък-прегладък черен камък, при тавана на еднакво разстояние имаше няколко капандури, през които се процеждаше мъждив светлик. Каменното стълбище в дъното вероятно водеше към самата катедрала. Нямаше нито прозорци, нито врати. Тук можеше да се проникне единствено по прохода, по който бяхме дошли.
— Какво е това място? — попитах аз.
— Криптата на Кентърбърийската катедрала — обясни Ума. — Истинската.
Подът на криптата беше покрит с множество преплетени сложни руни. Поне на мен фигурките ми приличаха на руни. Бяха издълбани в лъснатия мрамор и бяха покрити с боя или шеллак, от който направо грееха дори в мъждивата светлина на помещението. Бяха хиляди, катереха се една връз друга, застъпваха се като лудешки графити и въпреки това оставяха усещането за подреденост и съвършенство.
Насред криптата се мержелееше правоъгълен гроб. Беше горе-долу с размерите на лимузина „Кадилак“ и бе също тъй лъскав и черен. Нямах представа от какво е направен — оникс? Обсидиан? Не съм дори сигурен как точно изглежда обсидианът. При всички положения гладката му повърхност блестеше като тъмно огледало. Всъщност ми напомняше за паметника на жертвите от войната във Виетнам, който се възправя във Вашингтон, окръг Колумбия, с тази разлика, че върху гроба нямаше надписи и той въздействаше дори още по-силно.
Беше ми трудно да откъсна очи от него и руните, но въпреки това погледнах Паху, който направо се бе прехласнал благоговейно. Дори Шобан изглеждаше възхитена. Лицето на Ума грееше като от оргазъм, тя бе протегнала ръце с дланите надолу и бе затворила очи. Сякаш подът излъчваше нещо, което долавяше единствена тя.
Но този път… този път и аз усетих нещо. Леко гъделичкане и нисък тътен. Или може би само си внушавах.
— Кой е погребан там? — пророних и посочих гроба.
Ума отвори бавно очи. Пое си на два пъти дълбоко дъх.
— Пендрагон40 — прошепна Паху.
Шобан поклати глава.
— Кукулин41 — рече тя. — Неговите врагове са пренесли трупа му през морето. Векове наред британците държат тук тленните му останки, за да не бъдат погребани те на родна земя.