Джун се усмихна много притеснено и ми махна да влизам.
— Май има и гъски — промърморих едва чуто, докато влизах през въртящата се врата.
Джун се направи, че не ме е чула, но върху бузата й заигра лек тик, от което разбрах, че ме е чула, и още как!
Кабинетите и студиата на „Стар“ заемаха три етажа от небостъргача. Прекарах почти цялата сутрин в това да се разхождам напред-назад и да се ръкувам, дори дадох няколко автографа, но останах с впечатлението, че секретарките и другият обслужващ персонал са били помолени да ми ги поискат, съдейки от това, че те май не знаеха кой точно съм. Имаше си ги и обичайната изкуствена бодрост и превзет смях на прискърбно несметните смешки, но тези неща си вървят в комплект и са част от работата. И понеже стана дума за работа, не можех да се оплача от посрещането, понеже през последните десет години не бях вършил нищо друго, освен да преследвам из Лос Анджелис разни отрепки и дребни престъпници.
След поредицата от — слава богу! — кратки запознанства с големите клечки във фирмата, които си умират да се снимат с актьори и знаменитости, но по-скоро ще преотстъпят поименните си акции във фирмата, отколкото да поговорят като хората с теб — се заехме със същинската работа. Джун Ханоувър ме заведе в отдел „Връзки с обществеността“ на телевизията — направо си биеше на очи колко далеч от шефските кабинети се намира той — където ме чакаха трима ухилени до уши младежи, които очевидно още не бяха навършили и трийсет години и всички до един бяха с черна, зализана назад коса. Бяха си свалили саката, бяха запретнали ръкави и бяха с тиранти, все в различни цветове: червени, златисти и морави. „Морави ли?“, запитах се аз. Ако се съди от вида на младоците, те сигурно спазваха някакъв график, да не би да се появят в един и същи ден с еднакви тиранти или пък с тиранти в цветове, които не си пасват.
(Между другото, хич нямам вяра на хора, които носят тиранти. Едно време май са им викали презрамки за панталони, но и да наречеш свинята пиле, това още не значи, че равинът похапва свинско. Не харесвам тирантите, дори когато ги носят селяни. Около тях витае духът на осемдесетте. Лошо десетилетие, дума да няма! Е, и седемдесетте не бяха по-приятни, но поне никой днес вече не се разхожда по анцуг. Макар че някой наскоро ми каза как бакенбардите пак излизали на мода. Бог да пази душите ни!)
Всички се представиха, аз обаче не запомних нито едно име. Не съм от най-любопитните, но нямаше как да не видя огромния плакат с реклама на сериала върху стената. Сигурно го бяха правили тук, защото не го бях виждал в Щатите и нямах представа как са се сдобили с тази снимка. На нея бях в едър план и се мръщех срещу фотоапарата. Долу в единия край пишеше „Кълбо“, а в другия — „От огън“. Върху гърдите ми се мъдреше знака на телевизионния канал: „С“, все едно съм Супермен. Но планът наистина беше много едър, виждаше се всяка пора по лицето ми, която тук приличаше на дупка на мазен пор, а разстоянието между предните ми зъби бе толкова голямо, че през него преспокойно би минал и влак. Беше от гадните портрети, каквито очакваш да ти нарисува човек като Робърт Кръмп9 и които ще постигнат всичко друго, но не и да накарат зрителите да сменят канала и да се забавляват с многосерийния екшън.
Беше гротескен.
— Хваща окото, нали? — каза господин Червения.
(От немай-къде реших да разграничавам тримата по цвета на тирантите.)
— Безспорно — отвърнах любезно аз.
— Знаехме си, че ще ви хареса — кимна Моравия.
Добави и намигване. Извърнах се към Джун, но и тя се бе вторачила притеснено в плаката. Сигурно се страхуваше да не взема пак да я питам за Биг Бен.
Господин Златистия пое нещата в свои ръце.
— Имаме някои идеи, които бихме искали да опитаме, Марти. Дали обаче да не ги обсъдим, докато обядваме?
— Защо не! — съгласих се аз.
— Какво ще кажете да опитаме индийската кухня? Наблизо има едно чудесно ресторантче, ще ни донесат поръчката направо тук. Или може би да отскочим дотам. Как предпочитате?
Погледнах още веднъж плаката и си представих как индийските гозби ми присядат, докато се гледам как съм надвиснал застрашително над кабинета.
— Нека по-добре да излезем — отвърнах аз.
— Блестящо! — възкликнаха в хор Червения и Моравия.
И така, изнесохме се цялата тумба.
Златистия нямаше намерение да кани и Джун, но аз настоях. Така де, беше висяла цели три часа в хотелското фоайе, беше ме чакала още от изгрев-слънце и тези мазници можеха да направят ако не друго, то поне да поканят и нея на обяд. Моравия се понамръщи, когато тя каза, че ще дойде на драго сърце, но Златистия само се усмихна.