12.
Закуската в пансиона не бе кой знае колко по-добра от условията за спане. Спах лошо до голяма степен заради хъркащия Паху, така че на закуска се явих кисел като краставица. Някои твърдят, че и в най-добрите си дни не съм от хората, с които е приятно да прекараш ранната утрин — всъщност и двете ми бивши съпруги изтъкваха и това сред причините да поискат развод, но сега съвсем се бях вкиснал от недоспиването и странните перипетии, които бяхме изживели под катедралата.
— Добро утро! — изчурулика Ума, когато влязох в помещението, служещо за ресторант.
Вътре бяха наблъскани пет-шест масички, всичките без една празни. Пред Ума имаше чаша портокалов сок, а Шобан нагъваше като невидяла някаква гадост. Различих далечно сивкаво подобие на кренвирши, забъркано с жълтък, и остатъците от сърце на болно прасе или може би от пържен домат.
— Добро утро — смотолевих аз.
— Добре ли спа?
— Не — отвърнах аз.
Ума вдигна вежда.
— Всичко наред ли е?
— Той хърка — казах.
Шобан се изсмя, при което от ноздрите й се разхвърча мляко.
— И къде е боклукчийчето?
— Паху каза, че имал нужда да се поразтъпче.
— Едва ли е споменал нещо за къпане. Може би ще се отбие на автомивката?
Ума поклати глава. Точно в този момент дойде и келнерката (всъщност беше същата жена, при която се регистрирахме). Не каза нищо, само сложи ръка на хълбок и ме загледа така, сякаш й губя времето.
— Да? — попитах я.
— Обикновена закуска или овесени ядки с мляко?
Хвърлих едно око на остатъците в чинията на Шобан. Гледката не бе от най-красивите.
— Това ли е обикновената закуска? — поинтересувах се.
— Да.
— Овесени ядки с мляко, ако обичате.
Жената посочи масата в ъгъла и се фръцна. На масата имаше кана, пълна до половината с мляко, кутии с различни видове овесени ядки и купчинка нащърбени купички.
— Може ли и кафе? — провикнах се след лелката.
Без дори да спира, тя посочи втора маса при срещуположната стена.
— Божичко, дано само не очаква и бакшиш — промърморих аз.
— Никой в тази пиклива страна не очаква бакшиш — отбеляза Шобан. — И там е целият проблем.
Почувствах се мъничко по-добре след овесените ядки — купете си здраве и така нататък! — но и след четири чаши кафе пак ми се спеше. Ала нямаше за кога да лягам: Ума настоя да сме си съберели багажа и да сме тръгвали. Наложи се да чакаме още половин час Паху, който се появи ни лук ял, ни лук мирисал — пет пари не даваше, че нервничим. Шобан ми се нахвърли, задето докато сме висели, не съм му прибрал багажа, но аз най-категорично отказах и да припаря до него. Ирландката се качи в стаята — сама да свърши тази работа, след минута-две обаче се върна.
— Извинявай — рече Шобан. Само как не припаднах от изненада. Тя поклати глава. — Май ще се окаже, че не си съвсем тъп.
За късмет Паху пътуваше почти без багаж, та десет минути, след като той се върна в хотела, сметката вече бе платена и ние бяхме на път. Отново ме натикаха отзад заедно с дребосъка, сега обаче той вече не ми се струваше чак толкова смрадлив. Или — не дай си боже — бях викнал. Аха да предположа дори, че се е изкъпал, но видях, че косата му пак си е сплъстена и прилича на страхотиите, увиснали по плета при замъка на кръволока Дракула. Паху се сви на кравай в ъгълчето и пак заспа. И този път захърка, но слава богу, не се чуваше чак толкова силно: хъркането му бе заглушено от двигателя на автомобилчето и ръмженето на диджеридуто.
Тръгнахме да излизаме от Кентърбъри, но не по главното шосе, а по страничните улички и пресечки. Пъплехме като костенурка, мен обаче ме домързя да го правя на въпрос. Благодарение на отворените прозорци, на топлото слънчице и на Паху, който беше кротнал, влязох криво-ляво в ритъма на пътуването. Дори гадното ми настроение започна малко по малко да се изпарява, макар че бе едва девет и половина сутринта. Бяхме пътували половин час, когато се сетих, че не знам къде отиваме.
— И сега какво? — поинтересувах се аз.
— Отиваме на запад — каза през рамо Ума.
Четеше сутрешния вестник. Опитам ли се да чета в кола, и веднага ми се повдига. Дори сега, докато я гледах как чете, ми се придрайфа.
— До точно в Корнуол, в градче на име Тинтаджъл. Там се намира второто основно средоточие на лей-линии, което трябва да посетим.
— Върхът! А после?
— Шотландия, ако всичко върви по план. Градче на име Дуорфай Стейн съвсем на север. Но да не изпреварваме събитията, Марти. Това не е шега работа.