Завъртях очи, но предпочетох да попитам само:
— Ами… Удхендж?
— Съвсем наблизо е — каза Ума. — Той всъщност влиза в същата лей-система, която захранва Стоунхендж, но не е така почитан и известен и е пострадал по-малко. Днес обаче и на него се гледа като на исторически паметник и силата му е намаляла, въпреки това ще можем да разчетем по него по-голямата мрежа от линии, преди да отидем в Корнуол. Ще се опитам да разбера дали се наблюдава някакво влияние на Тулий.
Шобан свърна от главния път — на табелата наистина пишеше, че оттук се отива в Удхендж, на мен обаче пак ми се стори, че са ми погодили шега. Ето че подминахме и тази отбивка.
— Къде все пак отиваме? Вие май ме взимате на подбив.
Стори ми се, че Ума вече ми се е ядосала, тя обаче рече:
— Няма такова нещо. Основният кръг е туристическа атракция, но ние ще те заведем при една могила по-встрани от историческия паметник, за която знаят малцина.
Шобан зави и подкара по черен път, с който малкият автомобил едвам се справяше. Двигателят вдигаше страхотен шум, докато изкачвахме сравнително полегатия наклон, а при всяко разклащане по изровените в пътя коловози и дупки имах чувството, че някой ме е изритал с ботуш със стоманен връх по задника. Накрая „пътят“ се сля с поляните и нямахме друг избор, освен да изминем оставащото разстояние пеша. Шобан спря колата, Ума слезе и посочи няколко могили със странна форма на стотина-двеста метра.
— Ще ида да пусна една вода — каза Паху.
— Остави малко и на нас — рекох на гърба му.
Той се скри сред дърветата.
Ума вече бе тръгнала по изровената пътека, когато забелязах, че ирландката се озърта притеснено. И аз се огледах, но всичко си беше наред. Беше много тихо и спокойно — движението по пътя изобщо не се чуваше, не чуруликаха птици, не се стрелкаха катерички, доколкото виждах, бяхме насред пущинака. Тръгнах по пътеката след Ума и зърнах в шубрака ръждясала кутийка от кока-кола. Сигурен съм, че Паху няма да се съгласи с мен, но ми действа изключително успокоително да видя използвана кутийка от кока-кола: сигурен знак за планетарните измерения на американската цивилизация. Астронавтите щяха да направят много по-добре, ако бяха оставили на Луната не американското знаме, а, да речем, каса кока-кола. И чифт дънки „Левис“. Но сини и платнени, в никакъв случай черни или кадифени. Камо ли пък онези избелени парцалки, на които им викат „прани“.
Шобан също тръгна по пътеката, като продължи да се озърта.
— Да няма нещо? — попитах я.
— Не — поклати тя глава. — Не съм сигурна. Просто ме сърби ръката.
— Как няма да те сърби с този Паху в колата.
— Казах го в другия смисъл — уточни ирландката.
Огледах се още веднъж, но видях само Паху, който се завръщаше от зова на природата.
— Какво има? — попита той, забелязал, че го гледаме.
— Шобан я сърби ръката — рекох му.
Той кимна.
— Това го чух.
„На всички им хлопа дъската“, помислих си аз.
Пътеката свърши в подножието на голяма могила, висока към три-четири метра и дълга стотина метра. Другият й край се стесняваше и се бе вклинил в малката горичка в далечината. Пред могилата се възправяха три огромни полукръгли камъка. Върху всеки бяха издълбани различни руни. Ума прокара пръсти по жлебовете. Насред камъка в центъра имаше малка свастика.
— Това пък какво е? — поинтересувах се аз.
— Пясъчник — отвърна индийката. — От същия камък е направен и външният кръг в Стоунхендж.
— Не — спрях я и с широко движение показах цялата могила. — Питам това тук какво е?
— Погребална могила — отговори Паху. — За жреци и тем подобни. Поне това се разбира от руните. Нали?
Ума му кимна.
— Мисля, че да. Всъщност тук съм за пръв път. Доколкото знам, в могилата са погребвани първожреци и магове. Тя вероятно е пряко свързана със Стоунхендж. И безспорно е на същата лей-линия. Но тези фигурки… не бива да вярваме безусловно на предупрежденията, изсечени върху камъка с руни.
— Недей да обобщаваш — намеси се Паху и направи с пръсти някакъв странен знак във въздуха.
— А защо има свастика? Може би Тулий вече е бил тук?
— Да, има свастика, но тя не е дело на Тулий — обясни Ума.