Изведнъж си спомних, че предната вечер, по време на ритуала и тя е дълбала свастики върху гроба на Бекет в Кентърбъри. Мислех да я питам защо, но после забравих.
— Не разбирам — рекох й.
— Свастиката е много древен символ, срещаме го в различни култури. Може да бъде открит в египетската и китайската символика, дори в символиката на коренните жители на Америка. Самата дума е дошла от санскрит и означава добруване, късмет. Съвсем очевидно е символ на слънцето, не виждаш ли, Марти? Знак и олицетворение на светлината.
— Но… — Погледнах отново свастиката. Нещо не беше както трябва. И тази свастика, и свастиките, които бе издълбала Ума, ми се сториха някак странни. Внезапно се сетих какво. — Обърнати са в противоположната посока — рекох аз. — Върховете на раменете им. Сочат в другата посока.
Паху се изсмя. Ума също прихна.
— Не, Марти — каза тя. — Тази свастика не е преобърната, тя е истинската. Когато взимат символа, нацистите нарочно го преобръщат, така че раменете да са по посока на часовниковата стрелка. Преобърнатата свастика е използвана няколко века преди Хитлер. От много време се смята, че преобърнеш ли символа, призоваваш силите на хаоса и на черната магия. След Първата световна война новопоявилите се нацисти заимстват преобърнатата свастика от Ложата на светлината, която е в основата на първоначалния орден Тулий и на Черния орден.
Отново погледнах истинската свастика и прокарах пръсти по нея.
— Това място древно ли е?
— Трудно е да се каже, но според мен е най-малко на две хиляди години. Ала не е чак толкова древно, както Стоунхендж.
— Но руните са много по-нови — допълни Паху.
— Да, те са на хиляда и двеста-триста години.
— Мале! — ахнах аз.
Старините винаги са ми вдъхвали страхопочитание. Сигурно защото съм от Щатите, където нищо не е чак толкова старо, особено пък Лос Анджелис, където „стар“ е най-мръсната от всички ругатни.
— Страшно много време, през което да си мъртъв.
Ума се усмихна, после се свъси.
— Какво има? — попитах я.
Тя погледна Паху, който й кимна. Индийката коленичи и притисна длани към основата на два от камъните. Огледах се и видях, че Шобан се е отдалечила. Не беше в неин стил.
— Има нещо гнило — оповести Ума.
Видях червената струя, бликнала от ръката на Паху, още преди да съм схванал, че се стреля. Вторият изстрел беше съвсем неточен: куршумът се заби в пясъчника и раздроби на малки люспици руните, издълбани върху него.
Паху продължи да стои като вкаменен, да гледа ръката си, от която бликаше кръв, и да примигва объркано. Чух трети изстрел, но вече тичах към Ума и така и не видях къде се е забил. Тя се бе навела точно като щраус, който се опитва да си зарови главата в пясъка, но пак нищо не я предпазваше от куршумите. Сграбчих я през врата и я затеглих към ъгъла на погребалната могила, по-далеч от мястото, откъдето според мен се стреляше. Ума се свлече зад могилата и аз се препънах в нея. Като че ли проехтя и четвърти изстрел, но си ударих коляното в един голям камък, та може би само така ми се е сторило от болката в капачката.
Ума се бе проснала по лице и се опитваше да стане.
— Не мърдай — прошепнах й.
От тази страна на могилата не виждах никого. Дърветата най-близо до нас бяха най-малко на триста-четиристотин метра вдясно, а зад могилата, докъдето поглед стигаше, се бе ширнало равно поле. Наложеше ли се да бягаме, щяхме да загазим не на шега. Както бях застанал на четири крака, надзърнах предпазливо иззад могилата.
Паху бе залегнал по гръб и се клатушкаше, стиснал ранената си ръка. Видях как от едно дърво на двайсетина метра от могилата скача някакъв тъмен силует, спомних си мъжете от съня и потреперих. Иззад по-малката могила гръмнаха още два изстрела и макар да не виждах нищо, отново зарових лице в пръстта. Понечих да се понадигна, чух поредния изстрел и отново се долепих до Майката Земя. Някой ме сграбчи за глезена и аз изпищях. Изритах с все сила, докато видя, че зад мен е Ума. Бях я фраснал по гърдите и тя залитна назад и отскочи при камъка.
— Да му се не види! — изсъсках аз.
Долепих длан до устата си — точно както правят морските пехотинци, какъвто никога не съм бил — но вече беше късно. Вдигнах очи и видях един скинар с мръсни панталони в защитен цвят, който се приближаваше към Паху и могилата. Държеше пред себе си револвер. Изглеждаше голям — май беше стар модел колт четирийсет и пети калибър — и много смъртоносен. Скинарът се бе насочил към Паху, но когато извиках, се обърна към мен и изобщо не се двоуми: три бързи изстрела един след друг. Два от куршумите рикошираха о каменния край на могилата, третият се заби в тревата пред мен. Отстъпих, залитайки, назад, хлъзнах се и отново паднах. Скинарът вървеше право към мен, сипаничавото му лице грееше злорадо.