Този път онзи се прицели внимателно, като хвана револвера с две ръце. Видях как примижава с дясното око и се готви да натисне спусъка.
Изстрелът дойде някъде зад него и направо отнесе парче от ръката му над лакътя. Вторият куршум го улучи точно в гърдите, той се свлече на земята, която се обагри с кръв, оставила нещо като червен пунктир. Колтът отхвръкна от ръката му, политна и се удари в една скала. Колкото до гилзата, и аз не знам къде е паднала.
Зад него се изправи Шобан, застанала в класическата за стреляне стойка. После се завтече към скинара, който се мяташе като риба на сухо — кръвта от раната му бликаше ли, бликаше и се пенеше като морски прибой. Шобан не се колеба и миг: продължи да стреля в гърдите на скинара, докато той престана да се гърчи.
— Бре, бре, бре — прошепнах аз.
Ирландката ме погледна как още стоя на четири крака, изплю се върху скинара и дойде при нас.
— Ще ме боготворите по-късно — рече тя и ме погледна кръвнишки. — А сега трябва да се изнасяме.
Подмина ме и отиде при Ума да й помогне да стане. Индийката не можеше да откъсне очи от окървавения скинар. Шобан я огледа хубавичко дали не се е наранила, но Ума настоя, че й нямало нищо. Въпреки това се облегна на ирландката и двете заобиколиха могилата и излязоха пред нея. Забелязах, че по дрехите на Шобан има кръв, но и тя май не беше ранена.
— И аз съм добре. Не се притеснявай — рекох й.
Но ме болеше кракът, та куцуках подире им.
Паху бе успял криво-ляво да се изправи, макар че от ръката му още течеше кръв. Той гледаше трупа пред големите камъни, който наподобяваше принесен в жертва човек. Шобан прихвана ръката му с парче плат, което пристегна.
— Има още един — предупреди ирландката.
— Какво? Къде? — глътна си езика Паху.
— Мъртъв е — успокои го Шобан. — Още един труп. Ей там, отзад.
— Ти ли го уби? — попитах я аз.
— Не, тъпанар такъв, просто му дойде времето. Разбира се, че го убих, какво ще го гледам!
Заведе ни при втория труп. Първият мъртвец си беше истински скинар: с бръсната нула номер валчеста глава, щръкнали уши и смачкан нос. Беше в дрехи в защитен цвят и мюнстерки с метални върхове, които сякаш трябваше да се връзват цял месец. Вторият не приличаше на него: чорлава мръсна рижа коса като грива и гъста дълга брада, от която, макар че тя вече се бе сплъстила от кръвта, си личеше, че нашият юнак е предпочел в своя пансион обикновената закуска. Скинарът беше нисък и тантурест, докато Червенобрадкото беше едър като канара — висок и набит, с шкембе като на борец сумо. Беше облечен в черни дънки и охлузено черно кожено яке. Приличаше повече на рокер.
Гръклянът му беше разрязан. Това бе единствената рана, която видях. Мъжът беше огромен и наистина недоумявах как Шобан се е справила. Въпреки това реших да си нямам вземане-даване с нея — не че бях смятал да имам.
— Тулий? — попитах.
Ума отиде при трупа и много предпазливо вдигна ръкава. Ръцете на мъжа бяха изпъстрени с червени и черни татуировки. Върху бицепсите му се мъдреха големи свастики — от преобърнатите. Индийката опита да му смъкне ризата, но той бе много тежък и тя не се справи. Шобан коленичи и разпра ризата. Точно над сърцето си Червенобрадко имаше татуировка на свастика. Най-малкото го помислих за татуировка, докато не се наведох и не видях, че всъщност свастиката, както и руните на Паху, е жигосана върху кожата. Върху ръцете на мъжа се виждаха и буквите ONT.
— Ordo Novo Templi44 — въздъхна Ума още преди да съм задал въпроса.
Изправи се и избърса ръце о бедрата си.
— Не е ли Тулий? — попитах аз.
— Разбира се, че е Тулий — отвърна Шобан. — Да не мислиш, че е някоя дамска благотворителна организация?
— Да, Тулий е, Марти — каза Ума. Сетне погледна Шобан. — Но как са ни намерили?
— Не знам.
— Надушили са ни по време на обреда в Кентърбъри — кимна Паху. Все така хванал ръката си, се изправи и отиде да погледне трупа по-отблизо. — Досетили са се къде можем да отидем. Сигурно са ни проследили оттам.
— Знаехме, че не е изключено да ни нападнат — допълни Шобан. — Още от самото начало бяхме наясно, че си е опасно.