Зави ми се свят и аз се наведох, подпирайки се на колене. Стори ми се, че ще припадна, но после се поокопитих. Когато се изправих, видях, че Шобан вече се е заела с другия труп. Изтичах да й помогна.
Скинарът беше много по-лек, а раната от куршума в главата му не бе чак толкова страшна за гледане, затова ни се стори фасулско да пренесем него. Ала пак бях останал без дъх, когато метнахме и втория труп в гроба, макар че ирландката дори не се бе изпотила. Зарита труповете, докато ги намести на дъното на дупката. Пресегна се да вземе лопатата, но спря. Коленичи и грабна протегнатата ръка на онзи с брадата, за да разгледа пръстена с печат върху кутрето му. В началото си помислих, че върху него има свастика, но се оказа, че е някакъв сложен келтски кръст.
— Нали не те е страх от призраци? — попита ирландката.
Постарах се да не се изсмея истерично. Дори започнах да си свирукам.
— Играл съм в цели два филма на Джордж Ромеро46 — изрепчих се, въпреки че не беше вярно. Вдигнах два от пръстите на дясната си ръка, допрях ги и й ги показах. — Ние с Куентин Тарантино сме си много гъсти.
— Да бе — рече Шобан.
Изведнъж в ръката й изникна сгъваем нож. Тя кръцна с бързо движение кутрето на мъртвеца и извади с върха на острието пръстена. Избърса го в тревата и ми го връчи.
— Дръж! — нареди ми Шобан.
— Защо? — попитах, както го стисках в длан, но кой знае защо, протегнах ръка, да е по-далечко от тялото ми.
За кой ли дявол?
— Сложи си го в джоба бе, човек!
— Брр! — изръмжах аз, но се подчиних.
Ирландката ми се усмихна и грабна лопатата.
— Куентин Тарантино е педал, така да знаеш! — отсече тя.
Оставих я сама да затрупа с пръст телата.
— Жадна съм — оповести Шобан.
Бяхме пътували близо час, когато тя зави към една бензиностанция и спря отстрани. Не ни попита дали искаме нещо, направо отиде в малкото магазинче. Ние тримата също слязохме от автомобила. Ума, която не бе продумала и дума, откакто бяхме погребали телата, забърза към тоалетната. Паху вдигна превързаната си ръка и започна да разкършва пръстите.
— Много ли боли?
Той сви рамене.
— Кофеина си го бива. Но ръката ми започва да изтръпва.
— Хм — рекох, понеже не знаех какво друго да кажа.
Какво ли се казва на човек, който току-що е бил прострелян от нацисти? Опитах се да си спомня някоя реплика от старите филми за войната, но се сетих само за „Експресът на Фон Райън“, а той не ми вършеше никаква работа. Синатра изобщо не е за тази роля.
Шобан излезе от магазинчето с найлонов плик в ръка. Извади за себе си кутийка портокалов сок, изпи на един дъх половината и ми метна плика. Беше купила пет-шест различни безалкохолни напитки и няколко вафли и шоколадчета. А също опаковка бинт и тубичка дезинфекционен препарат. Извадих ги и ги подадох на Паху.
— Да ти помогна ли? — попита ирландката дребосъка.
Паху поклати глава и тръгна към чешмата в тоалетната, като пътьом четеше упътването върху кутийката с дезинфекционен препарат. Разглеждах безалкохолните напитки и умувах коя да си избера, когато Шобан явно разчете мислите ми.
— Нямаше бира — каза ми тя. — Съжалявам.
Кимнах и реших да пийна ябълков сок. Оказа се, моля ви се, че дори е студен.
Бях излапал половин вафла, когато Ума се върна при колата — още изглеждаше смазана. Подадох й плика с благините, тя зарови из тях без особен ентусиазъм и накрая извади бутилка газирана минерална вода и пакетче дъвчащи бонбони.
— Как си? — попитах я.
— Разтревожена.
— Страхотен номер, няма що.
— Моля?
— Очаквах друго.
— Аз съм виновна.
— Не съм казвал такова нещо. Не те виня за нищо. Съгласих се да тръгна с вас на тази… на каквото там е. Експедиция. А и ти ме предупреди. Току-що… — Огледах се и сниших глас: — Току-що убихме двама души.
— Знам, Марти. Сърцето ми се свива, като си помисля колко виновна съм.
— То оставаше да си изгубиш съня заради онези келеши! — скастри я Шобан. — Лично аз изобщо не съжалявам, че ги очистих.
— Нима е толкова лесно? — учудих се аз. — Това ли научи в ИРА?
46
Джордж Ромеро, американски режисьор и продуцент, заснел над 40 филма на ужасите. — Б.пр.