Лимузината си беше тръгнала отдавна, затова пък долу ни чакаше голямо черно такси. Уж ресторантът беше на някакви си две преки от административния комплекс, а кварталът стана съвсем бедняшки. Чистичкият бял цимент на Канеъри Уорф отстъпи място на евтини жилищни блокове от избелели тухли, нашарени с графити. Мястото всъщност им напомняше финансовия район в центъра на Лос Анджелис, където високите банкови кули се възправят рамо до рамо с приютите за бездомни и безплатните кухни за социално слаби. А това говори достатъчно красноречиво за хората, които работят в огромните административни постройки. Пъстрият ми ескорт се запретна да ми прави мили очи: тримата се надпреварваха да ми обясняват какъв страхотен сериал бил „Кълбо от огън“ и колко се радвали, задето щели да бъра-бъра-бъра… но преди да излезем от кабинета, и тримата си облякоха саката, та вече не знаех как да ги различавам. Успях криво-ляво да разпозная Златистия, когато той плати таксито, а щом влязохме в ресторанта и ни настаниха на маса до прозореца, побързах да си сваля сакото. Иска ли питане — тримата хубавци от „Връзки с обществеността“ начаса последваха примера ми, разкривайки истинските си цветове, и аз се подсмихнах, доволен от собствената си изобретателност. Джун седна до мен и забеляза, че се смея под мустак. Така си спечелих още един озадачен поглед, после обаче тя измери с очи колегите си един по един, пак се извърна към мен и ме погледна съзаклятнически. Май се бе досетила каква игра играя и беше на моя страна.
Гледката зад прозореца не бе от най-ведрите, затова пък самото заведение беше уютно и светеше от чистота. А и ухаеше на вкусно, макар че някъде в дъното се чуваше същата виеща музика, каквато пускат във всички индийски ресторанти. Помещението беше дълго и тясно, масите бяха наслагани едва ли не една върху друга. Почти всички бяха заети предимно от типове и от двата пола в модни костюми и аз реших, че вероятно са от търтеите, дето се подвизават на Канеъри Уорф. Листът с менюто беше дълъг-предълъг и аз не разбрах нищичко от него. Ходил съм няколко пъти на индийски ресторант и в Лос Анджелис, но индийската кухня не е сред основните за Калифорния. Изобщо не може да се мери по популярност с евтините мексикански и тайландски кръчмета, които сякаш нямат чет. Направих някаква връзка между „виндалу“ и „диария“, но инак менюто си беше тъмна Индия за мен.
— Дали да не поръчаме по малко от всичко и да си го разделим? — предложи Джун.
Побързах да кимна и оставих листа с менюто — камък ми падна от сърцето, че не се налага да се опитвам да произнасям шантавите имена на ястията.
— Тук кухнята е чудесна — поясни Червения. — Това е единственото заведение в тази част на града, където освен обичайното меню тандури предлагат и южноиндийски ястия. Откакто представиха ресторанта в едно от мъжките списания, рядко ще намериш свободна маса, но той пак си остава най-добрият наоколо.
Келнерът дойде да ни пита какво ще пием. Всички си поръчаха „Кингфишър“ и макар да нямах представа какво е това, се присъединих към тях.
Говорехме си общи приказки, докато ядяхме ордьоврите: какви ли не вкуснотии, въпреки че самоса ме хвърли в тъч.
— Това не беше ли диктаторът на Никарагуа? — попитах аз, както оглеждах предпазливо малките триъгълни банички — да не би в тях да има скрити капани.
Тримата мъже се спогледаха, Джун прихна.
— Сомоса — каза тя. — А това тук е самоса. Произнася се различно. А и е по-вкусно.
Беше права за вкусното, но докато ядях баничките, все пак се чувствах настроен доста контрареволюционно. „Кингфишър“-а също си го биваше. Определено изпитвах все по-топли чувства към британската бира, докато не прочетох етикета и не видях, че бирата всъщност е индийска.
Докато обядвахме, си говорехме колкото да се намираме на приказка. Те ми задаваха дежурните въпроси за Лос Анджелис: не, никога не съм се срещал с О. Джей Симпсън, да, никой никъде не се придвижва пеш, съжалявам, но не знам дали е истина за Ума Търман и Матю Макконъги, разказах и един-два от последните холивудски вицове. Шарените момчета бяха благодатна публика, смееха се, кимаха, въсеха се, клатеха глави, когато бе нужно, но аз долавях, че не ги свърта да стигнем до следобедната работна тема. Хванах се, че говоря и гледам, кажи-речи, само Джун, а тя непрекъснато се разсейваше от яденето — не я виня при тези вкуснотии, които ни бяха поднесли.