— Убедена съм, че си предопределен да бъдеш с нас, да участваш във всичко това. Аз… сигурно няма да ти хареса, но чувствам, че е важно да си тук, необходимо е. Убедена съм, че… че действаш като магнит.
— Моля?
— Като духовен магнит. Естествен, всъщност по-скоро свръхестествен.
— И какво, интересно, привличам?
— Необичайното. Ако щеш дори, свръхестественото. Срещала съм и други като теб, но те се броят на пръстите на едната ръка. И Дазра притежаваше тези способности, но в далеч по-малка степен. Според мен това е велика дарба.
— Права си. Не ми харесва.
— И въпреки това продължаваш да се мъкнеш с нас. Да излагаш на опасност толкова много неща. Защо?
Замислих се. И то най-сериозно.
— Сънувам разни сънища — рекох накрая.
— Така ли?
— Или по-скоро получавам видения. Нещо от този род, и аз не знам какво. Имам гадното чувство, че вече не мога да се върна. Още не съм си изяснил докрай нещата, ала ми се струва, че тук на карта е заложено нещо по-важно от кариерата ми. Сигурно се изхвърлям. Но напоследък ми тежи усещането за…
— За какво, Марти?
— За мрак — отвърнах аз. — За непрогледен мрак. Не знам дали правя добро, знам обаче, че се чувствам длъжен да не спирам, че върна ли се назад, този мрак никога няма да се разсее. Ще ме погълне. Сякаш съм подложен на нещо като проверка, сякаш държа изпит, но нямам представа по какъв предмет и каква оценка трябва да изкарам, за да го издържа. Сигурен съм обаче, че не издържа ли тази проверка, няма да мога да живея. Звучи налудничаво, нали?
— Не бих казала.
— Има и още нещо.
Ума понаведе глава. Преглътнах и чак тогава набрах смелост да изрека:
— Добрите момичета отиват в рая, лошите — в Лондон.
— Моля?
— Това пишеше на тениската, с която беше облечено момиченцето — обясних аз и вдигнах поглед от почти празната си чаша. — В магазина, който подпалиха. Там имаше едно момиченце, голяма сладурана, играхме си дори на криеница. Непрекъснато виждам лицето му. Беше облечено в онези тъпи тенис фланелки, дето ги продават за сувенир на туристите в Уест Енд. Но всеки път, когато видя момиченцето, главата ми се изпълва с миризмата на изгоряло месо. Как мога да живея в мир със себе си при мисълта, че още някое невръстно дете е изгоряло само защото на мен не ми е стискало да предприема нещо? Да направя… каквото е трябвало да направя.
— Не си мисли, Марти, че следваш някаква предопределена съдба. Наистина съществуват енергии, канали и безброй възможности и пътят към бъдещето не е предначертан предварително.
— Въпреки това той минава върху останките от миналото — възразих аз.
Ума въздъхна и извърна поглед. Видях, че Шобан ни наблюдава и двамата. Отпих от бирата и метнах в устата си един фъстък.
— Може да има още смърт — пророни едва чуто Ума.
— Как така?
— Смърт. Струва ми се, че ще се натъкнем на още смърт. Може би дори ние ще станем причина за нея. Тъжно е, но битката, която водим, е такава. Както успя да се убедиш, нашите противници не са преизпълнени от състрадание. А нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило.
— Заради това ли и Шобан е с теб?
— Да, но не бива да товарим единствено нея с това. Всички ние участваме на равна нога. Всички ние носим отговорност, и то не само за собствените си постъпки. Приемаш ли?
— Според мен вече съм приел. И точно затова закуската ми сега е върху обувките.
Ума кимна.
— Както, предполагам, вече си се убедил, Шобан е много… способна, макар и да си пада донякъде вироглава. Точно по тази причина са я изключили от ИРА.
— Изключили ли? От ИРА? Какво трябва да направиш, за да те изхвърлят от ИРА? В смисъл…
Но се запънах и не се доизказах — побиха ме тръпки. Отново се извърнах към ирландката и видях, че тя още ни гледа. Усмихнах й се притеснено, ала върху лицето й не помръдна и мускулче. Усетих как изтръпвам.
— Плаши ме до смърт.
— Да — съгласи се Ума. — Може би е за добро.
— Пък аз си мислех, че всички тези предания за Артур са бабини деветини — рекох.
— Да, точно това са — потвърди Паху. — Но туристите се хващат. А американците направо си умират за такива врели-некипели.
— Не се и съмнявам. Сигурно ми говориш за същите несретници, дето се мъкнат по кръчмите в национален стил, зяпат предрешените в народни носии типове, които разиграват рицарски турнири, и ядат направо с пръсти печено пиле.