Корнуол бе първата област в Англия, която наистина ме смая. Мочурищата, през които минахме, за да излезем на морето, изглеждаха някак зловещи, сякаш изникнали от отвъдното — или може би от „Баскервилското куче“, а крайбрежието в Корнуол е невероятно живописно. Тук в много по-голяма степен, отколкото във видимите останки от древността в Лондон, всичко сякаш носи печата на XIX век, духът на „Брулени хълмове“, макар че съм гледал само филма (виж ти, виж ти!) и нямам никаква представа къде точно се развива действието в романа.
Замъкът Тинтаджъл — или по-точно онова, което е останало от него — е кацнал на страховита урва точно над шибан от бурите естествен залив. Това е едно от местата, на които ти се иска да заемеш героична поза: да се изправиш на възвишението с ръце на хълбоците, да забиеш крак в камънака и сломен от мъка по изгубената си любов, да впериш поглед в далечината, а вятърът да роши косата ти.
Точно това и правеха всички туристи. Само дето плешивеещите американци с прекалено дълги бермудки и прекалено високи бели чорапи изглеждаха смешни. Мястото губеше от романтичността си и заради това, че техните любови не бяха изгубени, а стояха на две-три крачки от тях и щракаха с фотоапаратите, при това със светкавици, макар че бе посред бял ден.
— Малко пренаселено е, нали? — възкликнах аз.
Пред съседната чайна се бе извила опашка. Градът гъмжеше от туристи, което си бе напълно обяснимо, като знаем, че всичко тук бе предназначено да ги раздели с парите им. Много духовно, няма що!
— Да — въздъхна Ума.
— Направо ми призлява — заварка се и Паху.
— И ти смяташ именно тук да изпълняваш обреди?
— Не точно тук. Но е наблизо — при развалините на една келтска обител. Там е средоточието на тази лей-мрежа. Замъкът Тинтаджъл изобщо не е интересен, макар че от Управлението на историческите паметници едва ли ще се съгласят с мен. Въпреки всичко лей-линиите тук наистина са много мощни. Замъкът всъщност е фокусът.
— Мислех, че фокус е например Камелот.
Шобан изсумтя презрително.
— Няма никакъв Камелот — обясни ми Паху. — Замъкът е строен някъде през XIII век, макар и върху останките на по-древни сгради. Спори се дали Артур е свързан с Тинтаджъл.
— Ако изобщо е съществувал — отбеляза Ума.
— Ти не вярваш ли, че е съществувал? — попита я Паху.
— Вярвам, че е съществувал крал, който е вдъхновил авторите на разказите за неговите подвизи или по-скоро им е поръчал да ги напишат. Малори си е лъжец и продажник. По всяка вероятност по различни времена между V и IX век са съществували мнозина крале и местни пълководци, които са се казвали Артур. Освен това съм повече от убедена, че в Корнуол е съсредоточена невероятна сила. Всъщност тази местност — от Салисбъри до Гластънбъри, няма равна никъде по земята.
— Ами Ур? — възкликна Паху. — Йерусалим?
— Холивуд? — добавих аз.
— Дори те не могат да се мерят с Корнуол — усмихна се Ума. — Но въпреки нечуваната енергия, въпреки романтиката, с която са просмукани преданията, не съм особено убедена, че силата на мястото има някаква що-годе съществена връзка с крал на име Артур. Макар и да съм чувала, че навремето тук е живял Артър Аски.
— Виж, вярвам в преданието за Пендрагон. Според мен митът е прекалено мощен, за да не е верен, поне отчасти — отбеляза Паху. — Хората и досега вярват в него. Освен това и го усещам.
— Хората вярват и в Ноевия ковчег — намесих се аз. — Но преданието за него надали може да послужи като убедителна основа, на която да се осланя зоологията.
— С тази малка подробност, че Ноевият ковчег, а и всички библейски предания са силно обременени с религиозни догми, нали? В тях се долавя елементът на принудата. Докато в легендата за Артур принуда няма. Крепят я единствено простичката истина и силата на преданието.
— Желанието да вярваш в нещо — допълни Ума.
— Романтични брътвежи — отсече Шобан. — Артур си е бил смотаняк, Гиневра — курве, а Ланселот — негодник, който не е вярвал в нищо. Ето върху какви герои, върху какви легенди почива английската култура! Бабини деветини!
— Ти какво мислиш, Марти? — поинтересува се Ума.
— За Камелот ли?
Тя кимна. Погледнах зад развалините на каменния парапет, към разбуненото море и прибоя при скалите на Пещерата на Мерлин долу. Усетих как мястото ме обгръща с едва ли не осезаемата си история и романтика и ми се прииска да повярвам във величието и чудото на този древен вълнуващ разказ за любовта и справедливостта, за вълшебния меч.