Паху прегърна и другите „кръсти“ — направи ми впечатление, че се задържа малко по-дълго при блондинката само по бикини — и погали дечурлигата по главиците, които безспорно бяха пълни с въшки. Извърна се към нас и ни махна да слизаме от колата. Ума отвори вратата и си лепна върху физиономията престорено щастлива усмивчица. Един Пътешественик, който изглеждаше особено опърпан, тутакси се хвърли да я прегръща страстно. Шобан също бе отворила вратата откъм своята страна, но не бързаше да слезе. Колкото до мен, аз изобщо не се бях помръднал.
— Пст! — прошепнах аз. — Какво ще кажеш, дали да не потърсим някоя кръчма? Аз черпя.
Шобан поклати глава.
— Бог да ме пази от Пътешественици и дрипльовци. Ако някой от тези въшльовци ме докосне и с пръст, ги избивам до един.
Кимнах насърчително.
Стисках възможно най-дълго, опасявайки се от най-лошото. Направих всичко по силите си да го предотвратя, но идва момент в живота, когато всеки мъж трябва да събере смелост и да погледне в лицето своите страхове. Може би дори тъкмо тогава става истински мъж.
Ужасно ми се ходеше до двете нули.
След вегетарианското чили, което за мое изумление ставаше за ядене, Паху измъкна диджеридуто. Както вероятно се досещате, мнозина от домакините ни също си имаха по един пън. По време на импровизирания джем сешън започнах да пърдя — мен ако питате, моята музика беше по-благозвучна — и накрая реших, че трябва да погледна в лицето неизбежното. Попитах един от мъжете с къдрава коса до задника и татуировка с ин-ян върху дясната буза къде да се облекча.
— Горт — рече ми той.
— Клату мату барабату — отвърнах му аз — не исках да рискувам.
— Не, аз съм Горт.
— Ще се пръсна бе, човек. Къде ви е кенефът?
Той изкудкудяка, но все пак махна към храсталака.
— Лоша карма — чух го да казва зад гърба ми.
Вече се мръкваше и аз присвих очи с надеждата да видя фургон тоалетна, пред мен обаче нямаше нищо друго, освен шубраци. Въздъхнах и тръгнах да търся някое растение с големи меки листа, по възможност без листни въшки.
И що да видя — малка пътечка! След като бях навлязъл петнайсетина метра в гората, се сблъсках с жената само по бикини, която бях видял по-рано. Излизаше от паянтова дъсчена барачка — скован надве-натри нужник с дупка отдолу. Долових и миризмата на луга.
Наричам я „жената само по бикини“, понеже не й зная името, пък и тя наистина си беше само по бикини. Беше гушнала бебето, което бозаеше блажено и шумно. Ако жената не внимаваше, току-виж отгледала някой Крали Марко. Прокашлях се и изграчих едно „здрасти“, докато двамата изпълнявахме на пътеката па де дьо.
— Ти си по-особен, знаеш ли? — рече ми жената.
— Хм — отвърнах аз.
Не можех да откъсна очи от бозаещото дете. Беше момченце и бе по-голямо, отколкото си помислих в началото. За миг се извърна и аз видях в устата му остри зъбки. Бре, бре, бре!
— Усещам го — продължи жената.
„Не се и учудвам“, помислих аз и погледнах разкървавеното зърно на гърдата й. Ухилих се тъпо.
— Усещам го с кожата си — повтори тя и отново тръгна по пътеката към лагера.
— Там-тара-рам-там-тара-рам — изтананиках аз и слава богу, отговор не получих.
Успях да не се набода на треските по неодяланата тоалетна дъска и бях приятно изненадан да видя ролка тоалетна хартия. Мина ми през ума да си свия малко, в случай че се натъкна на още дъски, които плачат за шкурка, но устоях на изкушението. Беше ми малко неудобно, чувствах се някак си разголен — след като аз виждах през рехавите клони, значи и мен ме виждаха. Макар че всъщност за какво им е да ме гледат! Пък и вече се мръкваше и накрая толкова ми се приходи до тоалетна, че забравих за всичко останало.
Може би наистина си бях по-особен, знае ли човек!
Рециталът с жужащите диджеридута продължи още час. Един от дрипльовците домъкна отнякъде и два тъпана, но те нито увеличиха, нито намалиха цялостната естетическа наслада, която изпитвах от музиката. Паху и приятелите му бяха насядали в кръг, заливаха се от смях и се късаха да пушат трева. Ума бе застанала с друга групичка Пътешественици и се беше прехласнала да слуша моя приятел Горт. Виждах, че се старае жената, но въпреки това върху лицето й се бе изписало отчаяние. Може би и на нея й се ходеше до двете нули.