Намерих Шобан при колата — беше се подпряла на калника и следеше какво става. Както винаги. Държеше бира.
— Откъде докопа това? — попитах я аз.
— Ако не си забелязал, имам си подход към хората. Не могат да устоят на ирландския ми чар.
— Не е честно — изпелтечих аз.
Шобан им подаде кутийката бира. Беше горчива, за капак беше и топла, но карай, нали все пак си беше алкохолец! За нещастие Пътешествениците, приятели на Паху, явно предпочитаха да се опиват само с едно: с дрога и хапчета екстази. Отпих юнашка глътка и върнах на Шобан кутийката.
— Благодаря.
— Задръж я!
Тя се пресегна, бръкна през предния прозорец и взе от седалката друга бира.
— Чарът ти наистина е неустоим — отбелязах аз и вдигнах кутийката като за наздравица.
— Това не означава, че запасите са неизчерпаеми.
— Не думай! Значи ще се наложи да ти смъквам корсажа — казах аз и пак отпих.
Шобан се засмя с цяло гърло и отговори на наздравицата ми.
— Мале, ти си пияна! — възкликнах аз.
— Гладна кокошка просо сънува.
Седнах върху багажника на автомобила, но усетих как металът се огъва под тежестта ми. Побързах да сляза и се облегнах на колата до Шобан.
— Мога ли да те питам нещо?
— Току-що го направи.
— Ох, с теб на глава не се излиза.
— Хайде, питай! — подкани тя.
— Коя е столицата на щата Южна Дакота?
Шобан ме прониза с поглед.
— Майтап!
— Голям зевзек си, ще знаеш. Питай де!
— Защо си тук? — Тя пак се извърна и ме погледна. — Какво те свързва с цялата тази дивотия? Е, не че аз мога да отговоря на този въпрос, ако ми го беше задала ти, но просто ми се стори, че…
— Какво?
— Че не се вписваш тук. Ама никак. В смисъл… — Сниших глас: — Наистина ли са те изритали от ИРА?
— Ума ли ти каза? — Аз кимнах. — Е, имахме по някои въпроси различни мнения.
— Та как се прехвърли от там… тук? — кимнах аз към задръстения с боклуци палатков лагер на Пътешествениците.
— Махнах се от Извънредните, защото заради дърветата те вече не виждат гората. Имат становище за положението, което отдавна е изживяло времето си, и макар дълбоко в себе си да са наясно, че светът е отишъл напред, нямат сили да го признаят на всеослушание. Когато отидох при тях, вярвах в каузата им, смятах, че си заслужава да умреш за нея. Още повече че в името на тази кауза баща ми половин живот е търкал наровете по британските затвори.
— Нещо не разбирам. Признавам си, не съм съвсем наясно с проблемите на Ирландия, не знам кой е прав и кой — крив, и не се обиждай, но не ме интересува. Струва ми се обаче, че… че мразиш до смърт британците, нали?
— Да, не са ми особено симпатични.
— Защо тогава правиш това? Защо помагаш на Ума да… да си прави магиите и така нататък? Няма ли да е по-добре за твоята кауза всичко да отиде по дяволите?
— Аз не съм анархистка. Познавам и анархисти и ги мразя не по-малко от другите, защото са невежи егоисти. Анархистите са хора, които ненавиждат себе си, но не могат да го преглътнат. Затова накрая насочват омразата си към всеки и всичко. Подозирам, че и на това сборище се срещат такива типчета, и си имам едно наум.
— А и миришат.
— Това едно на ръка — съгласи се Шобан. — Но понякога намираш съюзници на най-неочаквани места. Разделих се с ИРА не защото съм се разочаровала от каузата, а защото не ми харесваше в каква насока поема движението. Видях, че се разкапва отвътре. Срещу същата поквара се бори и Ума, макар и по свой си начин. Не съм съвсем наясно какво точно прави, знам обаче, че трябва да съм до нея. Ако искаш да дам име на тази поквара, мога да я нарека Тулий, нямам нищо против. Но мен ако питаш, това е само част от голямата битка, която е срещу хората, налагащи се на другите, независимо от обстоятелствата. Юнионистите, Тулий… — звярът е с много глави. Аз просто се целя в най-големите, до които мога да се добера.