— Както е казал мъдрецът: навъдиха се много копелдаци.
— Избивам ги един по един, Мартин Бърнс. Един по един.
Чукнахме се с кутийките бира.
Експедицията ни пое от лагера на Пътешествениците точно преди полунощ. Паху се метна в една от колите заедно с неколцина от своите приятели, привърженици на Новата епоха. Аз се качих на мястото на покойника в малкия автомобил, Шобан караше, а Ума беше отзад. Зад нас потеглиха още два автомобила, натъпкани с Пътешественици.
— Сега какво? — попитах аз и се извърнах назад към Ума. Тя гледаше през страничния прозорец и не каза нищо. — Ало! Земята търси Ума, отговори!
Тя ме погледна, ала пак не пророни и дума. Беше някъде другаде.
— Хюстън, според мен имаме проблем — рекох на Шобан.
— Ума! — повика тихо ирландката.
— Какво? — отговори най-сетне тя.
— Добре ли си? — попита я Шобан. — Какво се е случило?
— И аз не знам. Но изведнъж ме обзе странното усещане, че… че нещо се е изместило. Не мога да кажа какво.
— Сигурно просто ти липсва звукът на диджеридуто — намесих се и аз. — Ако искаш, мога да хълцукам, докато стигнем.
— Не се налага. Но много мило от твоя страна, че си се сетил.
— Какво изместване? Какво изпитваш? — настоя ирландката.
— Сега вече нищо. Но преди малко… и аз не знам. Някакво нежелано присъствие. Може би просто съм уморена.
— Сигурна ли си, че искаш да отидем?
— Трябва да отидем.
— Всъщност накъде сме се запътили? — попитах отново.
— Ще изпълним втория от ритуалите. Нещо като заклинание срещу Тулий. Точно както в Кентърбъри се включих в лей-мрежата с нейната сила, за да я предпазя от покварата на Тулий, така и сега трябва да се докоснем до енергиите, които текат на това място през земята.
— И как ще го направиш?
— Аз няма да правя нищо. Този път грижата има Паху. Макар и лей-енергията да е еднаква навсякъде, на различните места тя е различна по природа. Тук Паху е много по-свързан от мен с енергиите. Вече има опит с тях, използвал ги е в миналото.
— А кукувичарникът?
— Моля?
— Пътешествениците — уточних аз и посочих напред и назад. — Мърльовците. Те какво?
— Те… те ще участват в ритуала.
— Казваш го така, сякаш предстои да ти вадят зъб.
— Да ти призная, притеснена съм, че ще участват толкова много хора. Не ги познавам, затова разчитам на преценката на Паху.
— Не е твърде обнадеждаващо. Особено ако съдим от вкуса му в облеклото.
— Паху твърди, че броят на хората е съществен в обредите на друидите, а нямам причини да се съмнявам с думите му. Важното е да бъде извършен ритуалът.
— Друидите ли? Онези, дето се кланят на дърветата?
— Не е толкова просто, както го изкарваш, Марти. Религията на друидите е много древна и извисена, макар и не особено разпространена по тяхно време. При римското владичество друидите имат надмощие в Корнуол и са заклети врагове на Рим. Накрая са избити до крак. Природата и разработването на лей-линиите в Британия до голяма степен се дължат на напредничавата философия и магия на друидите.
— Ама че работа! — казах аз. — Не мога да се начудя.
— На какво?
— На Паху.
— Какво той?
— Не ми прилича на друид.
Шобан се засмя, но на Ума не й беше никак весело. Тя отново се извърна и се загледа в мрака.
Ние с Ума и Шобан наблюдавахме как „кръсти“ се готвят за обреда върху билото на хълма, където се намираха развалините на келтската обител. Зъберите на нос Тинтаджъл и порутените стени на замъка се възправяха на някакви си седемстотин-осемстотин метра от нас, нощта бе огласяна от тътена на прибоя. Самата обител не бе оградена — пък и за какво да я ограждат? „Руините“ се свеждаха до няколко криви нащърбени камъка, навеждащи на мисълта, че тук някога е имало постройка. Дори на лунна светлина се виждаше, че от билото се открива величествена гледка към морето, но мястото не беше белязано с атмосферата на святост и със зловещата тайнственост на проходите и тайната крипта под катедралата в Кентърбъри.
Приятелите на Паху се бяха издокарали с бели роби и бяха образували кръг, в средата на който беше Паху, облечен в същите панталони и тенис фланелка, както през деня. Един „кръсти“ биеше тихо и равномерно малък барабан, някаква жена пък държеше инструмент, наподобяващ триъгълник, по който от време на време прокарваше показалец. Не беше майката по бикини, но и тя бе облечена в разгърдена роба, изпод която се подаваше мъничката й гърда. Ума се приближи до Пътешествениците, без обаче да влиза в кръга. Ние с Шобан застанахме зад нея.