Но автомобилчето беше на друго мнение.
— По дяволите! — изкрещя Шобан и блъсна с все сила светлинното табло.
Познанията й за автомобилите се простираха най-много до това как да съедини кабелите, за да включи двигателя без ключ. Аз не знаех дори това.
— Стартерът? — предположих.
— Ами сега! — завайка се Ума — изглеждаше така, сякаш й бяха потънали гемиите.
— Тия проклети автомобили, човек само си взима белята с тях — даде своя скромен принос и Паху.
Грабна клисавия хляб и тръгна нанякъде, сигурно да търси своята изгора.
След още един час имахме по-точна диагноза на проблема. Оказа се, че дебеланкото с търбух като на Моби Дик разбирал, моля ви се, от двигатели с вътрешно горене.
— Отишло е уплътнението — отсече той, като клатеше глава и си бършеше в корема оплесканите с грес ръце.
Върху лицето му се бе изписало изражение, от което се страхува всеки, имал някога домашен любимец — дежурното изражение, с което ветеринарният лекар ви съобщава: така и така, моето момче, много съжалявам, но се налага да приспим завинаги Мурджо — за негово добро.
— И сега какво? — поинтересувах се аз.
— Бих могла да задигна нещо — предложи Шобан с блеснал поглед.
Ума поклати глава.
— Нещо хубаво — започна да я изкушава ирландката.
Ума не искаше и да чуе.
— И дума да не става! Прекалено рисковано е. Не мога да допусна да привлечем вниманието.
— Много ме бива — знаеше си своето Шобан.
Ала индийката беше непреклонна.
— Къде все пак ще ходим? — попитах аз.
— В Ливърпул — отвърна Ума. — Трябва да се срещнем с един приятел там.
— Какво? — ахнах. — Пък аз си мислех, че оттук ще ходим в Шотландия.
Ума ме погледна и отвори уста — очаквах да ме наругае, но чух само въздишка.
— Добре де, както кажете. Не можем ли да хванем влака? Сигурно имате и някакво тукашно съответствие на кучето.
— Кучето ли? — не ме разбра Шобан.
— „Грейхаунд“51. Автобусите.
Никаква реакция.
— „Оставете на нас да се погрижим за транспорта…“ — изтананиках аз.
— Влак има — рече Ума още преди Шобан да ме е зашлевила. — Но се опасявам, че той прилича по-скоро на костенурка, отколкото на хрътка.
Накрая спасението дойде от Паху.
— Мили боже! — възкликнах аз.
— Обзалагам се, че върви като танк — замърмори Шобан. — Ако не и по-зле. Всъщност дали изобщо ще тръгне?
— Нямаме друг избор — въздъхна примирено Ума. — Макар че бие на очи повече, отколкото ми се иска.
Беше микробус марка „Фолксваген“. Най-малко на двайсет години, а и не изглеждаше добре за възрастта си. Беше боядисван и пребоядисван — при това доста калпаво — и аз не знам колко пъти. Преброих шест различни бои, включително два оттенъка на моравото, кои от кои по-грозни. Не че имаше някакво значение, въпросният фолксваген беше разяден целият от ръжда. Не бях виждал микробус от сто години, бях готов да се обзаложа, че те отдавна са в германския авторай, но само като го видях, и в съзнанието ми нахлу истинска лавина от спомени някъде от около 1970 година, свързани най-вече с момичета, които си падат по дрогата и не носят бельо.
— Боже, какви мацки! — отдадох се аз на спомените си. — Имаше времена, когато падаше чукане и друсане, за каквото сега не можеш да мечтаеш, дори по телевизията да тече сериал, в който изпълняваш главната роля.
Ума и Шобан ме погледнаха кръвнишки.
— Беше много отдавна — добавих аз и се изчервих като рак.
— Хич не си и въобразявай, че щастливите дни са се върнали — предупреди ме ирландката.
— Бива ли такова нещо, Марти — скастри ме и Ума.
Признавам си, смутих се, но най-вече защото само при вида на микробуса се надървих — дано моите спътнички не са го забелязали!
Ох, спомени!
Микробусът принадлежеше на един от Пътешествениците, който нямаше нищо против да го замени — поне временно — за автомобилчето. Макар че двигателят на очукания фолксваген беше много по-шумен, ако не друго, можехме да приберем диджеридуто вътре — голям келепир, няма що! И въпреки разпраната тапицерия на седалките и дупките, останали от ръждата по пода, беше много по-удобен за пътуване. Стига да внимаваш къде си слагаш краката и задника.
51
Букв. „хрътка“. Така се казва една от най-големите фирми за автобусен транспорт в САЩ. — Б.пр.