Паху седна отпред до Шобан, която не даваше на никого и да припари до волана. Поехме по същия път, по който бяхме дошли, докато не излязохме на магистралата, която щеше да ни отведе в Ливърпул. Ума седеше до мен и съвсем не в свой стил гледаше свъсено, докато препускахме през странния Корнуол.
— Добре ли си? — попитах я.
— Добре съм, Марти. Само съм малко притеснена.
— Снощи обредът нормално ли мина?
— То оставаше да не е минал нормално — обади се Паху от предната седалка. А мислех, че е заспал. — Ти какво си въобразяваш, че не знам какво правя ли?
— Да ти призная, нямам представа какво правиш. Точно затова и попитах. Но…
— Какво те смущава, Марти? — рече Ума.
— Ако нещо те мъчи, мой човек, няма какво да увърташ. Изплюй камъчето! — тросна се Паху.
— Ами такова… толкова ли наложително беше да убиваш зайчето?
Паху се извърна с лице към мен. Наистина беше вбесен.
— Какво ти разбира главата!
— Казах ти вече, нищо не разбирам.
Той кимна и пак погледна напред.
— Но наистина ли трябваше да убиваш зайчето?
Не щеш ли, онзи рипна и прескочи ниската преграда между предната и задната част на микробуса.
— Ей, ти! — изкрещя Шобан и за миг изпусна управлението на фолксвагена.
— Слушай, мой човек! — изсъска право в лицето ми Паху. — Ти ли ще ми даваш акъл? Нямаш никаква представа какво представляват тази страна и нейният дух. Докато аз си знам родословното дърво хиляда години назад. Каквото знам, съм го научил от столетията и хилядолетията.
— Виж го ти него, от столетията и хилядолетията! Много поетично, няма що!
— Ах, тъпанар такъв! Дори и да съм клъцнал гръкляна на някакъв пиклив заек, знай, че е имало причина. И нямам намерение да давам обяснения на копеленца като теб!
— Тогава може би ще обясниш на мен? — намеси се Ума.
— А?
— Знам, разбира се, че в друидските традиции е нещо обичайно животни да се принасят в жертва.
— Точно така — потвърди Паху.
— Но доколкото разбирам, не се налага да се отнема живот. И аз бях стъписана от обреда, който избра снощи. Наистина мястото беше подходящо, но се съмнявам, че ритуалът в този си вид е бил действен, като знаем срещу какви сили сме обединили усилията си.
— Какво ми казваш, че не одобряваш ли?
— Не мога да те съдя. Просто изразявам загрижеността си. Според мен Марти е смутен от обреда и ти обяснявам, че споделям донякъде тревогите му.
— Ами да! — отсякох аз, макар че въпросните думички нямаха същия убийствен ефект, както едно време, в началното училище.
Паху си замълча и на мен ми се стори, че виждам истински гняв в кафявите му, прилични на мъниста очи. Шобан явно също го бе усетила, понеже свали едната си ръка от волана и загледа притеснена Паху. Той обаче си пое дълбоко въздух и от гнева му не остана и следа.
— Извинявайте — каза дребничкият мъж, макар че гледаше само Ума. — Трябваше да ви предупредя. Права си, обредът може да се изпълни и без жертвоприношение, но е много по-трудно. Трябва да набереш какви ли не билки, и то по новолуние. Не обичам да изпълнявам обреди с жертвоприношения — то кой ли обича! — но не разполагахме с време за нищо друго. Времето ни притиска много, нали? Особено при положение, че Тулий е по петите ни.
— Така си е — съгласи, се прегракнало Ума.
Паху се извърна към мен.
— Макар и да не обичам да убивам животинки, тук са се навъдили толкова много зайци, че всички са се видели в чудо. Това е симптом за по-голямо неравновесие в екосистемата и в този случай вредата ще е по-голяма, ако популацията бъде оставена да се размножава необуздано. Понеже трябваше да принеса в жертва нещо, реших, че е най-добре това да е заек.
Кимнах, ала в съзнанието ми отново изникна предната вечер. Видях как Паху стои насред друидския кръг, как държи с блеснали очи издъхващия заек… Беше ми се сторило, че… И аз не знам. Че ликува.
Погледнах Ума, която също кимаше. Паху сви рамене и отново се прехвърли на мястото на покойника. Ума отпусна ръце и се облегна.
Но не изглеждаше особено щастлива.
Близо час пътувахме по тесните пътища — микробусът никога нямаше да спечели автомобилно състезание, освен ако в него не участваха допотопни трошки — и накрая при град с името Ексетър видяхме знаци, че наближаваме магистралата. Пиеше ми се нещо, затова Шобан зави край едно пътно кафене, да сме закусели. Паху оповести, че не бил гладен и щял да се поразходи, и вътре влязохме само ние тримата с ирландката и Ума.