— Тази работа не ми харесва — признах си аз.
— На мен също. Но не знам какво друго да направя. Човек може да проникне в лей-мрежата на много места, ала само на някои от тях има съсредоточаване на силата. Вече бяхме на две такива места. Не е трудно да познаеш къде ще отидем от тук нататък.
— И какво смяташ да правим?
— Смятам да бързаме.
— Плаща — провикнах се аз към сервитьорката.
— Сметката, Марти. В Англия искаш сметката.
Тези думи ми прозвучаха като прокоба.
На магистралата вдигнахме малко по-висока скорост, макар че пак нямахме никакъв шанс да поставим с фолксвагена някакъв рекорд. Когато спряхме, си купих вестник, но не за да го чета, а за да запуша дупките по пода. Избрах таблоида, поместил моите снимки от онзи порнофилм. На първа страница в този брой се мъдреше материал за някакви братя от поп състав, за който никога не бях чувал — били сключили договор да се наследят взаимно, ако някой от тях умре. Денят не бе съвсем постен откъм новини, защото вестникът бе намерил място и за голяма снимка на ухилена блондинка, която още малко, и щеше да пръсне по шевовете рокличката, явно взета на заем от невръстната й сестра. Кой казва, че журналистиката не изживява златния си век?
Подремнах на задната седалка, събудих се тъкмо когато прекосявахме Бристол, погледнах пейзажа, точно толкова вълнуващ, както и край почти всяка американска магистрала, и отново заспах. Събудих се чак когато Шобан спря да зареди малко преди да влезем в Бирмингам, който — осведоми ме женската част от моите спътници — не се произнасял както градът в Алабама. Проклет да е Ранди Нюман53.
Предложих да хапнем нещо, но единственото заведение наоколо беше закусвалня от верига, в която сервираха само полуфабрикати, и другите не посрещнаха предложението ми с особен ентусиазъм. Явно си имаха причини, ако се съди от емблемата на заведението с човече, което сякаш си е бръкнало с пръст в гърлото. Ума влезе в магазинчето до бензиностанцията и купи няколко сандвича. И двамата с Шобан хвърлихме око на сандвича със салата от пиле и естрагон върху пълнозърнест хляб, после обаче видях, че всички сандвичи са намазани с масло и примирен, реших да се направя на великомъченик и да й го преотстъпя. Затова пък предявих претенции към десерта и пръв се нахвърлих на вафлата с лъвчето. Ирландката ме изгледа кръвнишки, но със следите от естрагон и пиле върху устните нямаше друг избор, освен да се ухили и да се задоволи с шоколадовото блокче „Сникърс“.
Ума бе купила за себе си локум. Дори само като чуех думата, ми настръхваше косата, но нали знаете, на вкус и цвят и така нататък.
Пак седнах отпред до Шобан, а Паху и Ума се качиха отзад и задремаха. Предстоеше ни да изминем последната отсечка от пътя за Ливърпул и пейзажът наоколо не бе така суров и ярък, както в Корнуол, затова пък бе къде-къде по-интересен от скучния, равен като тепсия Кент. Донякъде ми напомняше природата в американския Североизток и се шляпнах — мислено, разбира се, по челото, задето досега не съм се сетил колко умно първите заселници са нарекли тази област Нова Англия.
Ако пътуваш дълго с автомобил, самият ритъм на пътя започва да ти действа като хипноза. Шобан си тананикаше — на мястото на радиото зееше ръждива дупка, от която се подаваха жици — и от това се унасях още повече. Сигурен съм, че не съм задрямвал, усещах как фолксвагенът подскача и се тресе, знам и че не съм затварял очи — просто изпаднах в унес. Пътят отпред се превърна в нещо като тъмен екран, върху който съненият ми мозък прожектираше своя си разпокъсан филм.
Видях как метнатата бутилка с безалкохолна напитка се премята във въздуха и удря по челото скинара в онзи магазин в Лондон. Видях и опожарения магазин и усмихнатото личице на малкото азиатче с тенис фланелката. Отляво ни подмина квадратна камионетка, превърнала се в гроба на Бекет, а облачето бял дим от ауспуха й прерасна във видение на лей-линия, свързваща черната гробница с назъбените, брулени от халите развалини на замъка Тинтаджъл. Във въздуха подскочи лалугер, преобразил се в сивото зайче, което Паху бе разпорил и принесъл в жертва под нощното небе. Мимолетните образи се понесоха и се сляха върху замъгления екран на магистралните сънища, без да ме хвърлят в смут — страховитите мъже в черно не се появиха — докато насред пътя не изникна онзи старец.
53
Ранди Нюман (р. 1943), известен американски композитор, автор на музиката към много филми, включително към „Рагтайм“ и „Девет седмици и половина“. В един от албумите му — „Добрите стари момчета“ (1971 г.), има парче, озаглавено „Бърнингъм“. — Б.пр.