Ума отмести картата и погледна листче хартия, което бе извадила от дамската си чанта. Каза на Шобан накъде да кара, а ирландката се вкопчи във волана и се заозърта притеснено. Проклетите бабуни за намаляване на скоростта, или както твърде остроумно ги е нарекъл някой „заспалите полицаи“ се редуваха през възмутително кратки разстояния. Амортисьорите на фолксвагена, които бездруго бяха взели-дали, се възмутиха ужасно. Ние с натъртения ми задник ги подкрепихме от все сърце.
— Мисля, че е ей там — каза Ума и посочи един от множеството еднакви четириетажни блокчета.
Всеки етаж си имаше дълъг непокрит балкон, по всеки сантиметър на който съхнеше пране. На етаж вероятно имаше трийсетина апартамента, които явно бяха тесни като кутийки. Не си представях кой друг ще проектира такава сграда, освен някой много болен негодник мизантроп. Колкото и евтини да бяха жилищата, кой изобщо си бе въобразил, че в тях може да се живее? Всъщност обаче въображението едва ли е играло голяма роля.
Пред блока няколко хлапетии се замеряха с камъни, на един от балконите видях току-що проходило невръстно дете, което търчеше диво насам-натам. Не виждах край него възрастен и се замолих детето да не се претърколи и да не падне. Най-малкото върху мен. На една табела пишеше „Утринна къща“, макар че някой бе зачеркнал „утринна“ и бе добавил „къща на торите“.
Ума пак погледна листчето.
— Това е.
— Какво? — поинтересувах се аз.
Паркинг в истинския смисъл на думата нямаше, по улицата бяха спрени доста автомобили, така че и там нямаше място за нас, въпреки че бе пълно с пътни знаци, забраняващи паркирането. Шобан просто спря възможно най-близо до входа. Когато слязохме, дечурлигата спряха да се замерват. Останах с впечатлението, че не виждат в квартала много бели, а дори и азиатски лица. Шобан отиде при тях.
— Ето, да пазите микробуса — рече тя и подаде на най-голямото момче банкнота от пет лири стерлинги. — Ако свършите добре работата, ще има още.
Хлапето взе банкнотата, но докато я пъхаше в джоба си, се ухили злобно.
— Ако не я свършите… — подхвана Шобан, ала млъкна и се огледа, после отиде при една закована с дъски витрина откъм страната на Утринната къща.
Очерта с пръст върху дървото въображаемо „X“, след това погледна момчетиите, замахна и проби дупка в дъската, дебела към три-четири сантиметра.
— Разбрахме ли се? — попита ирландката.
Върху лицето на голямото момче не остана и следа от подигравка. Видях как адамовата му ябълка играе — то преглъщаше притеснено.
— Да, госпожице — отвърна детето.
Ума ни поведе към жилищния блок и докато вървяхме натам, изразих пред Шобан възхищението си колко добре умее да излиза на глава с малките хъшлаци.
— Но как го направи онова с дъската, без да те заболи? — попитах аз.
— А ти защо реши, че не ме боли? — отвърна ирландката.
Асансьорът не работеше, но инак отвътре блокът изглеждаше много по-добре, отколкото отвън. Бях очаквал входът да е мръсен и нашарен с графити, по стените обаче нямаше и петънце, а подът бе толкова чист, че човек преспокойно можеше да се храни направо на него. Хората, които живееха тук, явно не можеха да се справят с околната среда навън, затова пък се грижеха добре за своето си пространство.
Качихме се на последния етаж и от стълбището излязохме на един от дългите балкони. Той бе широк най-много половин метър — как ли тези хора си вкарваха мебелите? — а парапетът нямаше и метър. Погледнах надолу и ми се зави свят. Видях все пак, че тумбата хлапетии почти не са се помръднали, а голямото момче лъска с долния край на фланелката си предния калник на фолксвагена. На повърхностно равнище не мога да кажа много за умението на Шобан да общува с хората, но някъде в дълбините на лудостта си тя явно таеше успешен подход към другите.
Докато вървяхме покрай затворените врати ни лъхваха какви ли не миризми. Не можех да определя на какво точно ухае, но беше на подправки и пикантни манджи. Усетих как ме присвива стомахът. Ума спря пред врата някъде преди средата на редичката. В началото помислих, че на нея е окачено нещо, но когато се приближих, видях, че в дървото е издълбана сложна фигура. Не бе така заплетена както келтските руни, които бях срещал досега, всъщност сякаш я бе правило дете, но макар очевидните големи разлики тя ми напомняше малко руните, защото излъчваше усещане за сила. Ума вдигна ръка, за да почука, ала още преди да е докоснала дървото, вратата се отвори широко.