— Добре сте ни дошли! — рече тя.
Колкото и да се мъчех да се въздържа, погледът ми току се плъзгаше като палаво зверче по прелъстителните бедра на Алурд. Роклята й беше толкова къса, та все ми се струваше, че аха — и ще зърна Аладиновата пещера. Сигурно ще се изумите, но Холивуд гъмжи от дърти чекиджии, които не виждат нищо друго, освен най-близката мацка. Винаги съм презирал мъжете, чийто живот се върти около това да разсъбличат наум жените. (Е, да, в града има и значителен брой мъже, чийто живот се върти около физическото събличане, но те поне имат смелостта да отстояват убежденията си, колкото и строга да е присъдата за тези убеждения.) Дадох си сметка, че съм се влял в техните редици, когато Ума ме прониза с поглед, който поне според нея беше кръвнишки. Обърнах се и се вторачих в тапетите.
— Ти, приятелю, си мъж с вкус, разбираш от хубавото — ревна Баба Дюти.
— А? — рекох аз.
Отново гледах с крайчеца на окото краката на Алурд.
— Ерзюли Фреда — поясни домакинът и махна към един от гоблените.
— И честит Ханука55! — казах аз.
Баба Дюти поприсви очи, но усмивката върху едрото му черно лице не помръкна.
— Не, не. Това е веве, или знаме. Символ на Ерзюли Фреда, лоа на чувствената любов.
— Много е красиво — отбелязах аз.
Всъщност ми приличаше на сърце, обрамчено със звезди, каквото ще нарисува на майка си за свети Валентин някой не особено кадърен третокласник с проблеми със съсредоточаването. Но цветовете наистина бяха невероятни.
— Та как го казахте?
— Ерзюли Фреда — намеси се и Алурд.
Направих всичко по силите си да я гледам в очите — и никъде другаде.
— Тя е лоа на страстната любов.
— Лоа — повторих аз.
— Лоа са нещо като духове, Марти — обясни Ума. Говореше ми така, сякаш аз бях третокласник. — В системата от вярвания водун лоа съществуват в селенията на природния свят. Те са връзката между света на хората и отвъдното, нещо като наши водачи.
— И не само това — допълни много сериозно Баба Дюти.
— Лоа направляват постъпките ни, предопределят нашия живот и дух. Да, наистина са връзка, но и между човек и бог.
Алурд непрекъснато кимаше. Паху и Ума — също. Само Шобан гледаше недоумяващо.
— Вуду — рекох аз.
— Водун. Баба Дюти е хунган, Марти. Първожрец на водун.
Дебелият негър понаведе глава и в знак на съгласие затвори очи. Алурд го озари с възторжена усмивка.
Винаги научавам последен.
Точно след залез-слънце, когато започна да се мръква, последвахме Алурд, която ни изведе от жилищния блок. Заобиколи го отзад и тръгна през тревясалата детска площадка с ръждива стара пързалка и разнебитена люлка. Децата, на които Шобан бе взела страха, ги нямаше, затова пък видях малко по-големи млади чернокожи, които ирландката нямаше да уплаши толкова лесно: бяха насядали на нисък каменен зид, пиеха нещо от кутийки, смееха се и пушеха трева.
Алурд си бе облякла рокля, която не бе чак толкова предизвикателна — човек трябваше да се понаведе още три-четири сантиметра, за да види срамните й части — но пак представляваше невероятна гледка. Момчетиите замлъкнаха и впериха очи в нея, а аз усетих как Шобан застава нащрек и се готви за схватка. Едно от момчетата подметна нещо, но карибският му акцент беше толкова силен, че не разбрах какво, затова пък не бе трудно да схвана смисъла от циничната усмивчица върху лицето му. Един от другите хлапаци поклати притеснено глава и задърпа приятеля си за ризата, но онзи само го избута, долепи до устните си пръсти, така че да са с формата на буквата „V“, и се облиза мръснишки срещу жената на Баба Дюти.
Алурд дори не спря. Хвърли един поглед към разпасания хъшлак и направи някакво движение с ръка. Хлапакът моментално се хвана за гърлото и изплези език. Забелязах как очите му се разширяват и чух, че той се задъхва. Свлече се до стената, после и на колене и падна на една страна.
Приятелите му се разбягаха кой накъдето види.
Алурд продължи към следващия жилищен блок и спря пред единствената врата, която не бе нашарена с графити. Отвори я без ключ и ни махна да влизаме. Първа тръгна Ума, следвана от Шобан и после от Паху. Аз хвърлих един поглед към момчето, което още се гърчеше на земята и не можеше да си поеме дъх. Извърнах се към Алурд, която сви рамене и отново направи движение с ръка, сякаш хлапакът бе комар, който тя пъди. Момчето се задави, сетне си пое огромна глътка въздух, който щеше да стигне и на цепелин. Вече не се тресеше.