Алурд ми отправи поредната усмивка трепач и ми махна да влизам. Отвърнах на усмивката й, като гледах право пред себе си, преизпълнен от помисли, непорочни като първия чист сняг.
Вървях бързо.
Никога дотогава не бях виждал такова чудо.
А съм виждал какво ли не. Навремето, когато дебютирах в „Солникови и Пиперкови“, снимахме в един павилион на „Метро Голдуин Майер“. Беше точно преди да съборят всички павилиони в студията и на тяхно място да построят няколко търговски центрове и автоборси. Един ден трябваше да ходя в „училището“ на „Метро Голдуин Майер“, за да усвоявам алгебрата или може би географията, вместо това обаче духнах и тръгнах да се разхождам. Докато търсех дамската тоалетна с прословутата дупка, през която да зяпаш, най-случайно се намерих в един склад за декори.
Всички знаем онзи кадър от края на „Гражданинът Кейн“, изплагиатстван във финала и на „По следите на изгубения кивот“, където виждаме огромна зала — в нея е струпано всичко, останало от тъжния живот на Чарли Кейн.
Сигурно са използвани декорите от този склад на „Метро Голдуин майер“, може би дори са го снимали в павилионите на студията.
Там имаше стотици, може би хиляди лампи. Настолни, лампиони, полилеи, аплици с всевъзможни форми и размери. Имаше и мебели: тронове от средновековни палати, поставки за крака от френски замъци от XVIII век, кухненски маси от телевизионни сериали от петдесетте години, там бе дори дрешникът, заради който са започнали всички неразбории в „Да убиеш присмехулник“. В цяла една пристройка, висока три етажа и дълга колкото игрище за американски футбол, държаха само и единствено картини в рамки. Хиляди картини, създавани уж в продължение на две хилядолетия и събрани от стените на холове, които никога не са съществували.
Беше смайващо. Беше красиво.
И да вземат, моля ви се, да изгорят всичко до основи!
Храмът на Баба Дюти — неговият уфо, както по-късно разбрах, че се нарича — ми приличаше на това място в умален вид.
Помещението се намираше в мазето на жилищния блок. Представляваше нещо като правоъгълник с две метални подпори, които бяха оцветени в ярки вихрени багри и шарки и около които имаше малки кръгли площадки, или сцени, високи към педя и половина и застлани с дантела. По стените бяха окачени знамена и гоблени като тези, които бях видял в хола на Баба Дюти, но подът беше гол и всъщност беше пръстен.
Най-смайваща беше предната част на помещението, която, както научих по-късно, била жертвеникът. Късата стена и половината от двете дълги бяха покрити от пода до тавана с полици, които бяха отрупани с какви ли не дрънкулки и приличаха на битпазар.
По тях имаше кутийки и шишенца във всевъзможни цветове, форми и размери. Четирилитрови делви, изпъстрени с дръзки ослепителни шарки, и кристални бокали с капки тъмна лепкава течност. Бутилки от ром и уиски, някои пълни, други — празни, с натопени в тях ярки цветя, и хартиени, и истински. Виждаха се неотваряни шишенца със сосове за салати — само не ме питайте какво е имало в тях, а една от полиците бе задръстена от край до край само с пластмасови шишенца от шампоан марка „Хед анд Шоулдърс“. Дали пък лоа нямаха проблеми с пърхота?
Сред стъкларията се мъдреха множество кукли. Парцалени, с коса от царевична свила, с мъниста вместо очи и юфка вместо ухилена уста, и голи ослепени Барбита с безопасни игли, промушени през пластмасовите им гърди. Всичко наоколо беше осеяно с мъниста и изкуствени скъпоценни камъни, които бяха предостатъчни, за да запълнят цял телевизионен канал на „Хоум Шопинг“. Камбанки и звънци — със и без езичета. Езичета, някои без звънци. Видях върху жертвеника и по пода тъпани и барабани с всякакви размери и форми. Имаше и морски звезди, електрически крушки, плюшен алигатор, върху който пишеше „Поздрави от парка «Азбъри», щата Ню Йорк“, тикви, счупен чадър, тенис фланелка с надписа „Гласувайте за Хауард Патока“, брой на списание „Лайф“ с черно-бяла снимка от коронацията на кралицата върху корицата, няколко малки флейти, десетина-двайсет часовника (нито един дигитален), пластмасова кутийка от бонбони „Пез“…
И насред всичко това — кръст. Беше скован надве-натри от дъски, които изглеждаха така, сякаш са останали от корабокрушение, беше боядисан в червено и бе висок към метър и двайсет. Освен това бе накичен с какви ли не дрънкулки и накити. Там, където раменете му се срещаха, се мъдреше очукан човешки череп с чифт изключително стилни скъпи слънчеви очила марка „Рейбан“.