А, да, и с бейзболна шапка.
Избухнах в смях.
Ума ме изгледа, но не можех да се спра. Смехът просто напираше отвътре, и туйто.
— На нас ли се смееш, приятелю, или с нас? — гръмна някъде зад мен глас.
Обърнах се и видях Баба Дюти, пременен с морава жреческа роба.
— С вас. Определено. — Пак се обърнах и махнах към жертвеника, към невероятната сбирщина от какви ли не шантави предмети, с които бе задръстено помещението. — Това е… — поклатих глава, търсейки най-точната дума. — Това тук е страхотно. Направо изумително.
Баба Дюти дойде при мен и ме потупа по гърба. Изсмя се гръмогласно.
— Още не си видял нищо — обеща ми той.
Очите ми се бяха разширили дотолкова, че преспокойно можехте да си слагате в тях билярдни топки.
Алурд лежеше разкрачена на пода пред мен и се гърчеше като някоя разпасана издънка на Джери Лий Луис или Литъл Ричард. Бе извила гърба си на дъга, беше се подпряла на крака и рамене и бе сложила глава под странен ъгъл, за да се крепи. С едната ръка се търкаше неистово между бедрата (почти разголени), а с другата мачкаше ту едната, ту другата си гърда (напълно голи). Беше разтворила устни и мърдаше език като пепелянка, пъшкаше и стенеше, а върху лицето й се бе изписала невероятна наслада като от оргазъм, какъвто аз никога не съм имал удоволствието да предизвикам. Отново и отново насочвах поглед към зърната на гърдите й, червеникави като хубаво розе, големи като сребърни долари и твърди като сачми.
— Леле-мале! — рекох аз.
Всичко беше започнало, общо взето, спокойно. Баба Дюти ни показа къде да застанем — леко встрани от жертвеника, известен като педжи, така че да виждаме добре нашарения стълб, който нашият домакин наричаше потомитан. Нарисува набързо около нас с бял тебешир шарки, или веве, и ни каза по време на обреда да не ги прекрачваме. После излезе, следван от Алурд.
— Сега какво? — попитах аз Ума.
— Баба Дюти ще отслужи служба, ще призове лоа. Настоя много да участваме и ние.
— Обредът влиза ли в онова, което трябва да направим? За да предпазим лей-мрежата?
— Не съвсем — отвърна индийката. — Това по-скоро е благословия за нашето начинание. Ливърпул не е средоточие на лей-линиите. Точно обратното. Енергията тук е отровена за години напред, а не е изключено и изобщо да не може да бъде възстановена.
— Защо?
— Лоша карма. Близо век Ливърпул е бил средище на търговията с роби. Било е преди двеста години, но силният ужас и досега се долавя. Тъкмо по тази причина и Баба Дюти се е установил именно тук.
Паху изсумтя.
— Тръпки ме побиват от всичко това. Изобщо не съм привърженик на тези африкански небивалици — допълни той.
Шобан не каза нищо, но я видях да разглежда дрънкулките — явно и тя не одобряваше.
— Нали няма да убива зайчета? — поинтересувах се аз.
Да ви призная, обстановката не ми се стори по-причудлива от друидските обреди на Паху. Ако не друго, бе много по-пъстра, пък и в обреда участваха мацки, които бяха къде-къде по-привлекателни. Ума понечи да ме попита нещо, ала беше прекъсната от думкането на тъпани.
Облечена в прозрачен бял памучен комбинезон, Алурд влезе в храма — уфо, следвана от десетина негърки, и те в бяло, но и с огненочервени шалове през раменете. Някои от тях се наведоха и взеха коя барабан, коя звънче, другите развяха пъстри байрачета и знаменца. Алурд носеше бяло знаме с простичък черен веве. Размаха го пред себе си, сякаш вееше на някого, изпаднал в безсъзнание. Тъпаните забиха равномерно, от време на време се чуваше и камбанка. Шествието обиколи по-малкия стълб в дъното на храма, спря и запя на френски или на таитянски, или на нещо средно между тях и английския, сетне се отправи с танцова стъпка към по-голямата подпора край нас. Не ни забелязваха нито Алурд, нито другите богомолки. Обиколиха три пъти стълба, като пееха, биеха барабаните, развяваха флагчетата и знаменцата. Жените с тъпаните ги оставиха върху малката сцена в основата на потомитан и всички, освен Алурд се отдръпнаха и се наредиха в кръг пред жертвеника. Алурд развя байрачето още няколко пъти, като пееше на нещо, което ми се стори странна смесица от френски и латински, сетне положи веве на земята пред малката сцена. И тя отстъпи и се присъедини към кръга.
Последен влезе Баба Дюти, облечен в атлазена морава роба, която проблясваше на свещите. Видях, че е с нещо като фес, и потреперих, спомнил си видението на пътя. Държеше пред себе си дървено кречетало — подходящо за подарък, какъвто ще занесете на бебето на Розмари — и през няколко стъпки го размахваше в различни посоки. И той пееше на същия странен диалект, както Алурд. При по-малкия потомитан спря и бръкна в джоба си. Посипа върху малката сцена нещо, което приличаше на зрънца. Извади и бутилка, от онези, които ви дават в самолетите или които ще намерите по хотелските минибарчета, пръсна няколко капки от съдържанието й и после остави отворената бутилка насред зърното. Пак разклати кречеталото и се приближи към по-големия потомитан.