Алурд се извърна към нашата групичка. Като продължаваше да се кълчи и да се тресе, тя се задвижи по пода, точно към границата, очертана от веве, които Баба Дюти беше изрисувал върху пръстта. Пак беше забелила очи, но за миг погледна право към мен.
Само дето това като че ли не беше тя.
Очите й пак се завъртяха като щори на прозорец и се забелиха, Алурд отново се свлече по гръб на пода и затърка през тънкия плат на дрехата срамните си части. Разкъса освирепяло онова, което бе останало от роклята над кръста, разкривайки изцяло заоблените мургави хълмчета на съвършените си гърди. Зърната се бяха втвърдили не по-малко от члена ми.
Сетне спря.
Обзе ме перверзното желание да изръкопляскам или да й пъхна петдоларова банкнота, но успях да се възпра. Алурд продължаваше да лежи със затворени очи, едвам си поемаше дъх. Още беше разголена, но вече не ми изглеждаше сексапилна, струваше ми се само… уязвима. Искаше ми се да я покрия и пристъпих напред, но Ума пак ме сграбчи за ръката. Исках да се върна назад, наистина.
Ала не можех.
Нозете ми сякаш се движеха сами. Съзнавах, че вече нямам власт над тях — десният ми крак прекрачи линията, очертана от веве, и стъпи върху пода на храма. Усетих как ме пронизва електричество, когато стъпалото ми опря пръстта. Мина през прасеца и бедрото ми така, че настръхнаха всички косъмчета по крака ми. Почувствах как Ума пуска ръката ми — сигурно и нея я бе ударил токът — и се хванах, че извръщам глава да я погледна. Очите й се бяха разширили от страх и притеснение. Не й обърнах особено внимание, макар и да подозирам, че и моето изражение не е било по-различно. Сигурен съм, че се опитах да поклатя глава, сякаш й казвам: „И аз не знам какво става тук, помогни ми!“. Но май не успях.
Усетих как кракът ми прекрачва границата, очертана от веве, и точно в този миг, малко преди той да докосне пръстения под на самия уфо и още веднъж да ме прониже ток, се пренесох в мислите си на друг обред, в друг храм, когато в мен се бе вселил духът на Шоки, великия японски воин.
После всичко потъна в мрак.
Когато отново отворих очи, видях, че съм се проснал върху меките възглавници в хола на Баба Дюти. Ума ме държеше с угрижен вид за ръката.
Шобан въздъхна тежко.
— Какво става тук, по дяволите? — изграчих аз.
Пред очите ми изникна огромната глава на Баба Дюти. Той се почеса под брадичката, върху лицето му играеше дяволита усмивка. Беше съблякъл робата и сега беше по фланелка, на която пишеше „Аз обичам Боб Марли“. Посочи с дебел като наденица пръст някаква точка върху челото ми.
— Значи си ти — каза и закима. — Ти си.
Кой, да го вземат мътните, бе очаквал да види, може би Дани Бонадуче?
15.
— Чувствам се така, сякаш ме е блъснал камион — казах аз.
— А блъскал ли те е?
— Какво?
— Блъскал ли те е камион? — попита Баба Дюти.
Замислих се, макар че въпросът не беше от най-трудните.
— Не — признах си.
Баба Дюти изсумтя.
— Но си мисля, че човек сигурно се чувства така — обясних аз.
— Аз пък не мисля така.
— Виж ти!
Той поклати глава.
— Да не би да те е блъскал камион? — поинтересувах се аз.
— О, да — кимна Баба Дюти.
Едно на нула за него. Нека ми е за обица — друг път да не се правя на толкова отракан.
— Изживявал съм и данс лоа, бил съм избиран и обяздван като cheval56. Много, много пъти. Камионът не е чак толкова страшен. — За миг той се замисли, пак се почеса под брадичката, после добави: — Е, камионът беше от малките.
След като се поокопитих и се уверих, че не съм си счупил нищо, че всичко си ми е на мястото и не ми тече кръв, Баба Дюти ми обясни какво ми се е случило в храма, или уфо.
— Лоа дойдоха и се вселиха в тялото ти. Точно както направиха и с Алурд. Толкова ли не разбираш, точно такава е целта на обреда.
— Не, не разбирам. Можехте да ме предупредите.
Баба Дюти се спогледа с Ума, която седеше срещу мен и пиеше чай.
— Точно затова и нарисувах веве. За да ви закрилят.
Ума остави чая и се наведе към мен.
— Шарките, които Баба Дюти нарисува върху пода, трябваше да ни скрият от лоа. Да ни направят невидими за тях. По време на обреда лоа си избират посветен, когото да обяздят. С други думи, когото да обладаят и чрез когото да действат и да направят присъствието си осезаемо.