Саркастичният му негодник! Кога ли се е случвало това, запитах се! О, като си спомня само! Преследване през студените блата! Нападение от леопарди в лабиринт край Париж! Убийци от всякакъв вид и род, следящи стъпките ни! Повярвайте ми, оказах се прав. Щяхме да се озовем в гнездо на усойници и да се впуснем в едно от най-опасните приключения в дългата ми и разнообразна кариера. Но такъв е животът, нали? Ако седнеш на земята и заразказваш тъжни истории за крале (подсказах нещо подобно на Уил Шекспир), накрая ще откачиш. Да, точно като Хамлет, който мрачно декламира: „Да бъдеш или не, туй е въпросът.“ Уил Шекспир измисли този стих, докато изтрезняваше след пиянски гуляй с мен. Имаше лека склонност към меланхолия, наследена от майка му, а опърничавата му жена изобщо не му помагаше. Бог да ни пази, с езика й можеше да се реже желязо. Но горкото момиче може би имаше основания. Уил никога не си седеше у дома и вечно се занасяше по някаква си смугла лейди — дори на стария Шалот не каза коя е тази загадъчна хубавица. Опитах се да го накарам да промени стиха на Хамлет: „Не е важното да бъдеш“, изкрещях, „а да бъдеш щастлив!“ Старият Уил поклати глава, усмихна се мрачно и отново напълни чашата си. Така е с писателите! Не са от най-щастливите и доволни хора. Освен мен, но аз пък си имам Марго и Фийби да ме утешават и разказвам тези истории с една цел — да разкрия злините на великия звяр, да възхваля добродетелите на моя господар, защото той беше много почтен човек; и накрая и за да поуча вас, млади (и не толкова млади) хора за опасностите от похотливостта, ругаенето, перченето, пиенето, хазарта и всички други интересни страни на живота. Но младите никога не мислят, както не мислех и аз, когато продължихме пътя си и навлязохме във веселия, мръсен и шумен Лондон.
Живял съм деветдесет и пет години, но и на сто и петдесет да стана, никога няма да се уморя от Лондон. Той е мръсен, вонящ, окървавен, жесток, пъстър и абсолютно незабравим. Влязохме през Бишъпсгейт. Радвах се, че пристигаме там, но Бенджамин беше озадачен.
— Доколкото знам — извика той на Агрипа — трябваше да влезем през Кларкънуел, за да стигнем до Елтъм?
Агрипа направи гримаса.
— Искам да ви покажа къде е умрял Франческо Албрици. После може да нямате тази възможност.
Това не ме интересуваше. Просто се оглеждах, наслаждавах се на гледките, заслушвах се в шума и приказките наоколо. Търсех онези, чиято близост толкова обичах — дамите на нощта, наперени уличници в копринени рокли; магьосници и мъдреци в тъмни наметки, обшити със сребърни звезди и слънца; луди акробати, дрипави поети, които крещяха стиховете си, напети разбойници в кожи и коприна, чиито скъпи парфюми се смесваха с мириса на сяра, разхвърляна по улиците, за да приглуши вонята от изпражненията и боклуците, хвърлени там. Държах ръка върху кесията си и бях нащрек за наглите злодеи, мошениците, чистачите на торища, все прекрасни момчета, с които бях тичал в детството си.
Завихме по улица Треднийдъл, покрай оковите и влязохме в Поултри. Прекосихме Уестчийп, оставихме конете си в конюшнята на „Божият агнец“ близо до църквата „Сейнт Мери-льо-Боу“. Обесниците, които ни следваха, моментално влязоха в кръчмата и зареваха за бира, а Агрипа поведе мен и Бенджамин по оживената улица. Чийпсайд не се е променил много, затова можете да си представите сцената. На север от Чийпсайд, между колежа „Сейнт Мартин-льо-Гран“ и „Сейнт Мери-льо-Боу“ имаше две големи улици — Удстрийт и Милкстрийт. Край къщите, построени в Чийпсайд между тези две улици, минават тесни улички. Агрипа ни насочи наляво и ни показа сергията за платове, където пазарувала дъщерята на Франческо, Беатриче. После продължи още малко.
— Франческо е стоял тук — той посочи между сергиите и ние видяхме началото на тъмна уличка. — Трябва да е гледал към мястото, където се е криел убиецът.
— Ами зетят? — попитах.
— Енрико ли? — Агрипа посочи към редицата магазини зад сергията с платове. — Бил е в онази златарница. Виждате ли я, под табелката със сребърното хаванче.
— Никой ли от семейството не се е навъртал наоколо?
— Очевидно не.
— Какво е станало? — попита Бенджамин.
— Чул се гърмеж. Франческо паднал мъртъв. Събрала се тълпа, дошли Беатриче и Енрико.
Бенджамин поклати неразбиращо глава, докато вървяхме из уличките. Слънцето внезапно се скри и трябваше да стиснем носовете си, за да не усещаме вонята на човешки изпражнения и урина, да не говоря за размазаната от каруца котка, която още лежеше там с подут от жегата корем.
— И нито следа от убиеца не е открита тук? — попита Бенджамин.
— Нито следа, не са видели и някой да бяга.