Бенджамин кимна към мен.
— Роджър, иди и разпитай продавача на платове и златаря.
С удоволствие се махнах от улицата и си запробивах път през тълпата. Намръщеният продавач на платове ми каза, че бил твърде зает, за да отговаря на въпросите ми, но когато го заплаших, че ще му преобърна сергията, той въздъхна раздразнено и ме погледна с присвити очи.
— Да, да — отсече той. — Италианката беше тук, опипваше плата, баща й беше с нея. После го видях да се отдалечава.
— Чу ли изстрела?
— Мисля, че да. Погледнах и видях мъж, паднал на калдъръма. Един крадец вече беше извадил камата си, за да му пререже кесията, затова изкрещях. Събра се тълпа, после дойде младият италианец. Целият беше облечен в бяло и носеше очила.
— Очила ли? — възкликнах аз.
— Да, от най-новите, италианските, които се прикрепят с тел. Беше тук с жена си и видях, че е много късоглед. Отиде при Крокъртън, златаря. Разказах същото и на следователя, на шерифа и на помощник-шерифа. Не, не знам нищо повече. Имаш ли други въпроси?
— Не.
— Добре — изръмжа мъжът. — Тогава се разкарай.
Минах плътно край сергията му и съборих топ с платно на земята. Едно не мога да понасям в Лондон — грубостта на някои търговци! Златарят не се различаваше особено от продавача на платове. Той ме изгледа подозрително.
— Да, помня добре онзи ден — отвърна той на въпроса ми. — Младият италианец влезе тук. О, помислих си, какво конте. Беше облечен в жакет от бяла коприна с набори на ръкавите и на гърдите. Започна да ме разпитва за украшения, пръстени и други подобни. Беше много досаден, пипаше всичко — златарят посочи към вратата. — Казах му да излезе и да погледа по сергиите — там нямаше да причини толкова щети. Той излезе. Тогава чух шума — златарят сви рамене. — Това е всичко, което знам.
Поблагодарих му и излязох навън. Поех по Чийпсайд към улицата. Господарят ми и Агрипа говореха с млад мъж пред една заложна къща. Бенджамин го потупваше по рамото, докато с интерес изучаваше разписката, която той държеше.
— Какво има, господарю?
— Този младеж току-що заложи много рядка и древна чаша — очите на Бенджамин блестяха от възбуда. — Предложих да му платя двойно колкото му даде собственикът срещу разписката. После ще вляза да я откупя.
— Не, няма — отвърнах аз. Хванах опърпания младеж за рамото и се взрях в сближените му, шарещи очи. — Ах, ти, мръсник!
— Какво искаш да кажеш? — издърдори мошеникът.
— Ще ти платя три пъти колкото струва разписката при едно условие! — отсякох. — Ако ти, ти, гаден боклук, влезеш в заложната къща заедно с мен.
Той кимна, но в мига, когато си дръпнах ръката, изпусна разписката и побягна като хрътка. Бенджамин гледаше с изумление.
— Какво стана?
— Това е стар номер, господарю. Тези мръсни червеи подправят разписка от заложна къща, седят отпред и чакат. Обикновено хленчат и оплакват нещастието си. Доверчив човек като вас минава и предлага да купи разписката, смятайки, че ще си купи нещо скъпо на ниска цена. Но когато влезе в къщата, установява, че собственикът не знае нищо за това.
Агрипа се усмихна като котарак. Бенджамин ме плесна по рамото.
— Слава Богу, че имам теб, Роджър! И благодаря на Бога за проницателността ти. Бог знае какво щях да правя без теб.
Агрипа се изкашля и отмести поглед, сякаш нещо му беше заседнало в гърлото. Изгледах го свирепо, а Бенджамин ме прегърна през раменете.
— Слава Богу, че те имам, Роджър! — повтори той.
(Малкият ми капелан спира и ме пита откъде съм разбрал. Умът му е колкото гълъбово яйце! Когато бях млад, и аз правех този номер!)
Както и да е, Бенджамин каза, че е видял достатъчно. Измъкнахме групата бандити от „Божият Агнец“ и поехме към Лондонския мост. Докато си пробивахме път през тълпата, смушках Бенджамин и му показах къщичката на вратаря. Над нея се виждаше редица отрязани глави, набучени на колове; чайките гарваните и враните се биеха шумно за по-вкусни порции.
— Нашият благороден крал пак е имал работа — прошепнах.
Агрипа ме погледна през рамо.
— Помни ми думите, Роджър. Когато наистина дойде време за кръв, няма да има достатъчно колове за главите.
Думите му ме уплашиха. Осъзнах, че скоро ще попадна в лапите на Тъмния принц и пак ще трябва да танцувам на зловещите му мелодии.
Минахме през моста, през Саутпарк и завихме на югоизток към Кент. Препускахме в лек галоп под палещото слънце, покрай тучни ливади към големия дворец Елтъм. О, и какъв дворец беше той! Голямата зала беше иззидана от варовик, с ясенови греди; външният и вътрешен двор, градината, овощните дървета и полята бяха защитени с дълбок ров. Въздъхнах с облекчение — очевидно Хенри и Улси бяха в резиденцията. Въоръжени мъже с ливреите на краля или кардинала охраняваха пътя и входа към подвижния мост. Когато преминавахме, видях бесилките, издигнати в двата му края. Всяка имаше шест разклонения и на всяко висеше полугол труп.