— Какво са направили? — попитах. — Изкашляли са се в присъствието на краля?
— Не — отвърна Агрипа. — Ограбвали складовете му. Били са вратари и прислужници, крали са провизии от кухнята и килера, за да ги продават на пазара в Лондон.
Закрих носа и устата си, за да не усещам вонята, докато Агрипа спря и показа пълномощните и заповедите си на пазачите. Минахме под свода при къщичката на вратаря и влязохме във външния двор. Един шамбелан ни уведоми, че Хенри и кардиналът ловували по ливадите край реката. Агрипа му каза да ни покаже стаите.
— Тук ли са флорентинците? — попита той.
Шамбеланът кимна.
— Покажи на кралските гости покоите им — Агрипа посочи към нас. — Бенджамин, Роджър, умийте се и се преоблечете. Можете да се срещнете с Албрици в голямата зала.
И се запъти нанякъде, докато шамбеланът, на чието кисело лице се беше изписало неодобрително изражение, заситни пред нас. Потни носачи, преметнали през рамо дисагите ни, се влачеха отзад. Мога само да кажа, че се радвам, задето не трябваше да носим проклетите неща. Гости! Настаниха ни в горната част на една от пристройките в малко таванче точно под покрива — с голи дъски, мръсни стени и прекалено нисък таван. Леглата ни бяха малки, а за принадлежностите ни имаше само една очукана ракла. Бенджамин възрази, но шамбеланът се наду като гълъб. Каза, че дворецът бил пълен и сме имали късмет, че не са ни настанили в конюшните.
— Бих предпочел да съм при конете, петниста жабо! — извиках след него, но той не се и обърна.
Затръшнах вратата зад гърба му и разопаковах дисагите. Измихме се с една и съща кана вода. Вече ме бяха хванали дяволите. Слязох долу и се върнах след успешен набег в кухнята с кана вино, две чаши пресен хляб и сравнително чисти кърпи.
— Откъде взе тези неща, Роджър? — попита Бенджамин.
— „Скъпият ти чичо“ ги е оставил за нас.
Но той не усети сарказма ми, както обикновено — толкова беше невинен и наивен! Седна на леглото си, раздели хляба и отпи от доста разреденото вино.
— Танцът пак започна, а, Роджър?
— Да — отвърнах горчиво. — Първо тук, а после — хей-хо — във Флоренция.
Бенджамин се усмихна.
— Не унивай толкова, Роджър. Помисли колко неща ще видим. Мисли за слънцето, за красотата. Казват, че италианските градове са най-красивите на света, а Флоренция била тяхна царица.
— Казват също — отвърнах аз, — че много хора умират там млади.
Бенджамин отказваше да падне духом. Сменихме ботушите с по-удобни обувки и слязохме в залата. Там цареше обичайният хаос — слуги и икономи се мъчеха да подчертаят кой е по-важен и с по-висок сан. Самата зала беше охранявана от кралски алебардисти и трябваше да бием пети, докато дойде Агрипа, за да ни вкара вътре.
— Семейство Албрици скоро ще дойде — прошепна той.
Огледах пустата зала. Беше красиво, дълго помещение, осветено от трикрили прозорци в двата края и големи прозорци с ниши от всяка страна. Мебелировката се състоеше от великолепни позлатени столове, табуретки, изящни маси и тежки шкафове. Цветни знамена висяха от гредите на тавана. Прекрасните картини по стените се редуваха с гербове и различни символи на рицарите на Жартиерата, а полираният дъбов под беше покрит с дълги вълнени килими. Влязоха още слуги. Масата на подиума беше скрита зад сини кадифени завеси — сега ги дръпнаха и наредиха столове около нея. Щях да питам Агрипа дали кралят ще се връща, когато облечен в яркочервено и златисто наметало хералд влезе в залата.
— Негова светлост Родриго Албрици!
Херолдът отстъпи встрани, когато братът на Франческо, Родриго, сега глава на семейството, влезе, последван от останалите Албрици.
Първото ми впечатление беше за гордост и пъстрота. Семейството изглежда ни най-малко не беше смутено от скорошната и внезапна кончина на Франческо. Едва ни забелязаха. Агрипа се спусна към тях като черен паяк. Поклони се и целуна отрупаната с пръстени ръка на Родриго, докато останалите членове на семейството бъбреха и се въртяха наоколо. Агрипа прошепна нещо на Родриго и флорентинецът се втренчи в нас изпод тежките си клепачи. Лицето му беше смугло и обгоряло от слънцето. За наша изненада косата му не беше черна, а кестенява, ниско подстригана, както и брадата и мустаците, които той леко потриваше, докато гледаше към нас.
Прилича на ястреб, помислих си или на пъстропер сокол, безмилостен и властен. Родриго продължи да ни гледа, после устата му се изкриви в самодоволна усмивка, сякаш беше очаквал едно, а открил друго. Опасен човек, заключих аз. Още по-опасна изглеждаше особата от дясната му страна, чието лице, тъмно като на мавър, беше обградено от блестяща черна коса. Имаше едновременно женствени и сурови черти, които не подхождаха на кожения жакет, обкованите с метал ленти на китките и бойния колан, увит около тясната талия. Мъжът — предположих, че е кондотиерът Джовани — беше въоръжен със сабя и две ками. Родриго се обърна и му прошепна нещо, явно тайна шега, защото устните на събеседника му се разтвориха в усмивка. Зърнах бели остри зъби — приличаше на вълкодав, който се кани да нападне.