Агрипа се изкашля и ни покани с ръка на масата. Докато заемаха местата си, бързо изучавах останалите от групата. Бианка, закръглена и хубавка, беше облечена в черна копринена рокля, а гарвановочерната й коса бе скрита под бяла пребрадка. По лицето й още личаха сълзите — това трябва да е скърбящата вдовица, помислих си. Алесандро, високомерният син на покойника, беше облечен в черно кадифе и строгостта на облеклото му се смекчаваше само от бялата яка на батистената му риза. Той също носеше боен колан, както и късогледият Енрико — мъж с пясъчноруса коса и приятно, гладко обръснато лице. Той предизвика объркване, когато се спъна в столовете и събуди смях. Накрая жена му Беатриче го дръпна за ръката. О, тя беше сладкопойна птичка! Една от онези руси италианки, които се срещат в някои части на Ломбардия — със златиста кожа, златиста коса и ясносини очи — типът, тъй много харесван от Ботичели и големите придворни художници. Беатриче също беше облечена в траурни одежди, но много елегантни. Воалът й беше от златиста дантела, тъмната й кадифена рокля, затворена до шията и опъната от изпъкващите й гърди, се спускаше на пищни гънки от талията. Най-накрая тук беше и Пренесте — лекар и капелан, с умно лице, проницателен поглед, дълъг нос, сребристосива коса и мустаци.
Да, помислих си, Шалот ще си има неприятности. Грешах — чакаха ни не неприятности, а нещо по-лошо — кърваво убийство.
Глава трета
Хората от рода Албрици насядаха, разговаряйки шумно. Канех се да седна на стола, който ми посочи Агрипа, когато едно фантастично на вид същество ме избута. Погледнах с удивление надолу, към малката жена, облечена в синя дреха, обточена със сребро. Косата й беше вдигната и скрита под бялата шапчица. Лицето й беше съвършено и мило като на дете, но във всяко друго отношение тя беше жена, само че миниатюрна.
— Стани, глупако! — извика странното създание.
Честно казано, зяпах я онемял, попивах с поглед малките й гърди, талията, бедрата и движенията й.
— Много ти е кисела физиономията — каза тя. — Ще те наричам Мърморко.
Това предизвика изблик на смях за моя сметка. Продължавах да я зяпам като селянин.
— Мили Боже! — продължи тя.
Гласът й беше изненадващо нисък и звучен. Тя скочи на крака и направи циганско колело. Съзрях полъх от бяла дантела и ботуши с червени токове, после тя се приземи леко на крака, поне на шест метра от мен и ме загледа с ръце на кръста.
— Можеш ли да правиш това, Мърморко? Или това?
Върна се с поредица от идеални салта и стъпи пред мен — леко зачервена, с надигаща се гръд, но нищо повече, отколкото ако бе тичала по коридора. Обърна се с ръце на бедрата и погледна през масата към лорд Родриго.
— Ще се позабавляваме с Мърморко — после повтори фразата на италиански и всички се разсмяха.
Агрипа ме спаси от по-нататъшното неудобство, като се изправи, за да ни представи официално. Бенджамин ме дръпна за ръкава да седна до него, докато Агрипа описа с цветисти фрази посетителите от Флоренция. Той представи мастър Бенджамин, получавайки изпълнени с уважение погледи и кимания от събралата се компания. Името и титлата ми предизвикаха още смехове, особено от джуджето, което Агрипа представи като Мария.
— Шалот?4 — попита тя, бълбукайки от смях. — Това е вид лук. Ти лук ли си, мастър Мърморко? Колко пласта имаш? Разплакваш ли хората?
— Не, мадам — отвърнах рязко. — Отварям им усмивките, само че откъм тила.
Видях проблясък на обида в очите на малката жена и бързо огледах масата. Те ме възприемат като тази жена, помислих си, като някакъв шут. Всички очакваха да бъдат забавлявани. Обърнах се към Мария, хванах ръчицата й и я повдигнах към устните си.
— Мадам — казах, изправяйки се, — извинете лошите ми обноски. Не размерът на тялото ви ме изненада, а красотата ви.
Мария се усмихна леко и преди да отдръпне ръката си, лекичко стисна пръстите ми.