— Мърморко Луков — заяви тя — е ласкател.
Този път и аз се разсмях с останалите. Лорд Родриго почука по масата.
— Мастър Даунби, мастър Шалот, за нас е удоволствие да се запознаем. Лейди Мария — той елегантно посочи към малката жена — винаги се радва на нови запознанства със свои сънародници — лицето му стана сериозно. — Но проблемите пред нас са много сериозни. Брат ми Франческо беше жестоко убит на една лондонска улица. Искаме отмъщение, но не знаем кой е убиецът. Негово величество кралят и твоят чудесен чичо, негово преосвещенство кардинал Улси, ни увериха, мастър Даунби, в уменията ви да откривате и разобличавате убийците. Вие трябва да дойдете в моя дом — Родриго замълча, за да доловим ударението върху думата „моя“. — Колкото и ниско да е положението ви — продължи той, гледайки ме презрително, — вие сте наши гости — той поглади мустаците си. — Очакваме от вас справедливостта да възтържествува.
Последните думи бяха произнесени със заплаха, макар и едва доловима. Огледах семейството — всички седяха като дървени статуи. Независимо от това, помислих си, убиецът трябва да е тук; под дворцовия етикет, тактичния шепот и учтивите усмивки се долавяше скрито напрежение. Хората казват повече с жестове, отколкото с потоци думи. Погледнах бързо надясно. Малката Мария внимателно ме изучаваше. Агрипа, седнал по средата на масата, се изкашля и разпери ръце. Не беше свалил черните си ръкавици.
(Извинете, малкият ми капелан, скъпият ми шишко, пак подскача на мястото си. „Защо е носел ръкавици? Защо е носел ръкавици?“, умолително пита той. Добре, ще му кажа. Виждал съм яркочервените кръстове на дланите му — отворени рани, които трябваше да му напомнят далечното минало.
Капеланът ми още не е доволен, има и други въпроси. „Как разбираха флорентинците Агрипа? Сигурно са знаели малко английски.“ Малкият ми глупак греши. Чуйте стария Шалот. През целия си дълъг и разнообразен живот се забавлявам с това колко зле англичаните говорят чуждите езици, а как бързо другите овладяват нашия език. Не знам защо е така. Обсъждах това с младия Бен Джонсън и Уолтър Рали, когато се срещнахме, за да хапнем в тайната ни стая в къщата на Бетъл. Знаете ли какво им казах? Англичаните смятат, че Бог е англичанин и говори нашия език. Следователно мислим за ненужно да учим който и да е друг, а вместо това настояваме всички други да усвоят нашия.)
Но сега обратно към Агрипа. Той отново лееше обичайните придворни фрази, но накрая стигна до същността на нещата.
— Уведомих мастър Даунби за всичко, което кралят е направил по въпроса — каза той, — а после отидохме в Чийпсайд и видяхме къде е бил убит лорд Франческо. Но трябва да бъда откровен, засега не можем да открием нищо.
— Това е невъзможно! — Енрико почука по масата и ни погледна с присвити очи. — Как може човек да изнесе аркебуз на оживена лондонска улица, да стреля с него, да убие тъста ми и да избяга.
— Това е загадка — отвърна Бенджамин. — Аркебузът е неудобно оръжие — трябва да се зареди с барут и куршуми, да се прицелиш и да стреляш. Цапа дрехите на човека, който го използва и не може лесно да се скрие — Бенджамин сви рамене. — Ако можехме да разберем как е била използвана пушката, щяхме да заловим убиеца и да го обесим в Тайбърн. Но има един по-важен въпрос.
— И какъв е той? — величествено попита Алесандро и ни погледна изпод кривия си нос като че ли бяхме изпълзели от най-близката канавка. Не разбираше защо седим на една и съща маса с него.
Бенджамин направи физиономия и посочи към оръженосеца, който ни беше представен само като Джовани. Той седеше и си играеше с кичурите си дълга коса като някакво момиче. Очите му бяха вперени в моите.
— Мастър Джовани — попита го Бенджамин, — войник ли си?
— Аз съм кондотиер — отвърна мъжът. — Вие, англичаните, наричате това „наемник“.
— Имаш ли опит с огнестрелното оръжие?
— Разбира се.
— Съгласен ли си с това, което казах?
Мъжът направи гримаса и махна с отрупаната си с пръстени ръка.
— Какъв е вашият „важен въпрос“? — настоя Алесандро, правейки жест на Джовани да замълчи.
Очите на кондотиера се присвиха в омраза. Божичко, помислих си, ето двама души, които не се обичат.
— Въпросът ми е съвсем прост — отвърна Бенджамин. — Приемаме в името на спора, че синьор Франческо е бил убит от куршум, изстрелян от уличката в Чийпсайд. Но той е бил прочут флорентински благородник на гости в английския двор, а не човек, който би се шлял из Лондон, където му хрумне. Интересува ме кой е знаел, че ще бъде в Чийпсайд точно онзи ден.
Бенджамин огледа всички. Флорентинците отвърнаха с каменни изражения.