— Какво намекваш? — попита Алесандро злобно.
— Господарят ми нищо не намеква — обадих се. — Въпросът е съвсем прост. Някой е причакал лорд Франческо. Някой е знаел, че той ще бъде там. И е знаел най-удобното място, от което да извърши убийството. Това е лабиринт от улички, който би зарадвал всеки плъх, бил той на два или на четири крака.
Настана объркване. Столове се разместиха. Алесандро забърбори нещо на родния си език на Родриго и ръката му посегна към камата в колана му. Родриго остана неподвижен и почука по масата за тишина.
— Мастър Даунби, прислужникът ви е нагъл.
— Не, нагъл, а откровен, лорд Родриго. Ако търсиш истината, честността е най-прекият път към нея. Мога ли да добавя още един въпрос — защо лорд Франческо е бил сам? — Той погледна към кондотиера, но Родриго беше решил да успокои положението.
— Съгласен съм — каза той спокойно, — че подкупващите любезности няма да ни отведат до истината. Казано направо, брат ми мислеше, че в Лондон е безопасно. Кой тук би му мислил злото? — Ръката му докосна китката на кондотиера, който седеше до него. — Ние сме богати хора и привличаме насилието. Мастър Даунби, сигурно си видял бесилките пред двореца. Ако слугите са готови да крадат от краля си, защо да не нападнат и гостуващи странници? — Той извади копринена кърпичка изпод маншета на жакета си и елегантно избърса носа си. — А дали някой е знаел къде е брат ми? Аз знаех. Защо знаех ли? Всички знаеха. Той не пазеше в тайна разходката си.
— В такъв случай, милорд, имам още един въпрос — заяви Бенджамин. — Къде са били всички останали, когато лорд Франческо е бил убит?
Този път жестът на Родриго не можа да предотврати бъркотията. Алесандро скочи на крака. Беше развълнуван и забърбори високо на италиански, сочейки към Бенджамин и мен. Разбирах малко от езика, но беше ясно, че не ни желае доброто. Енрико седеше и гледаше към нас, а лицето му изразяваше мълчаливо неодобрение. Жените, макар и не толкова възбудени, триеха очи и си шепнеха. Лекарят Пренесте и кондотиерът Джовани останаха спокойни. Съзрях следа от усмивка по лицето на войника, сякаш се наслаждаваше на объркването на богатите си, благородни покровители.
Независимо от това, както вече казах, винаги е интересно да изучаваш хората, когато са развълнувани. Научаваш повече от жестовете, отколкото от гневните думи. Тримата прислужници Пренесте, Джовани и Мария останаха спокойни и невъзмутими, мълчаливо признавайки, че въпросите на Бенджамин вече са хрумнали и на тях. Но семейството? Родриго хапеше устни. Дясната му ръка беше под масата. Дали стискаше ръката на вдовицата на брат си? Тя, между сълзите и хлипанията, го гледаше с обожание. Алесандро несъмнено преиграваше. Енрико изглеждаше по-спокоен, докато младата му съпруга Беатриче, макар да бе увиснала сълзливо на ръката му, гледаше с пламнал поглед суровото лице на Джовани.
И Бенджамин като мен ги изучаваше и оценяваше различните им емоции. После наведе глава и се усмихна, прикривайки устата си, така че само аз да го видя. Най-накрая Агрипа, който седеше прегърбен и отегчен до сълзи, се изправи на крака.
— Синьор Родриго — каза той, — въпросът на мастър Даунби е съвсем основателен. Ако не можете да му отговорите, той си губи времето, а вие отказвате щедрото предложение на краля — той наблегна на последната фраза.
След краткото изказване на Агрипа се възцари тишина.
— Въпросът ми остава в сила — настоя Бенджамин.
— Аз ще отговоря от името на всички — каза Родриго. — Денят, в който Франческо отиде в Чийпсайд, аз и всички останали бяхме в Елтъм — той се усмихна и разпери ръце. — Макар, разбира се, да не мога да го докажа. — Нещо друго?
Бенджамин поклати глава.
— В такъв случай — Родриго се изправи — разбирам, че негово величество и милият кардинал са на лов — развлечение, в което бих искал да участвам — той се усмихна фалшиво. — Макар че, разбира се, мастър Бенджамин трябваше да бъде приветстван.
Останалите също станаха и побутнаха столовете си. Родриго се поклони към Бенджамин.
— Мастър Даунби, извини ме. Сигурен съм, че ще се видим по-късно. С нетърпение чакаме да ни придружите в пътуването до Флоренция.
Лорд Родриго бавно излезе от стаята, докато спътниците му, очевидно забравили за нас, заговориха помежду си и го последваха. Агрипа ги последва през залата. Затвори вратата след тях и се запромъква към нас като черен паяк.
— Какво мислите? — прошепна той.
— Надути са като пауни! — изръмжах. — Знаеш ли, Агрипа, в Норфолк има езера, които са спокойни на повърхността, но дълбините им крият опасни течения и всепоглъщаща кал. Семейство Албрици е като тях. Изобщо не им вярвам. Защо не могат да останат в Англия? — изстенах. — Защо трябва да се влачим след тях в Италия?