Каквото и да се сетите, старият Роджър Шалот го е правил. Но това беше дълго пътуване! Роден в Ипсуич по времето на голямата чума, аз израснах, може би не особено почтен в очите на съвременниците си, но поне израснах — с мургаво лице, тъмна коса, черно сърце и леко кривогледство на едното око. Не, греша. Несправедлив съм към себе си — старият Роджър нямаше зло сърце! Обичал съм, и то много! Може би не когото трябва, но по-добре така, отколкото никога да не обичаш. Разбира се, вършил съм и тъмни дела. Срещал съм убийството — на път, по кръстопътищата под есенната луна, в канавките на Венеция, из вонящите лондонски улици, по обветрените шотландски равнини, в изпълнените с шумолене на коприна дворци на Париж и Константинопол, в пълните с плъхове катакомби на Рим и просмуканите от слънце площади на Флоренция. Ах, да, Флоренция! Златният град на река Арно с палатите на принцовете, претъпкани със съкровища, скъпоценни предмети и картини, каквито светът вече няма да види. Сега всичко това го няма. Проклетите французи са виновни. Те изпратиха войниците си през Алпите, за да опожаряват и оплячкосват, и така затъмниха слънцето на човешкото величие.
Сега старият Роджър е сам. Седя в тайната си стая и диктувам спомени на скъпия си капелан. Милият дребосък! Стиснат и ограничен, а иска да се жени! Време му беше! Виждал съм похотливите погледи, които хвърля към задника на Фийби и пищните гърди на Марго. „По-добре е да се женят, отколкото да се разпалват“, казва свети Павел и предполагам, че ще трябва да му позволя. Ето че се обръща, за да спори с мен. Ако не внимава, ще го ударя през пръстите с бастуна и ще му кажа да продължава да пише.
Гледам слънцето през прозореца. Още е слабо, не като във Флоренция, където пламти като диск от топящ се метал. Ще ми се е да е лято! Да изляза и да седя в тайния си лабиринт с кучетата и каните кларет, да си припомням подвизите си, да разказвам за слизането ми в ада, където видях дяволи с човешки лица. А, да! Ще ми се и Бенджамин да е тук (Бог да го прости!) — Бенджамин с добрите очи и продълговатото, мургаво лице. Имаше прегърбените рамене на роден учен и сърце и душа на светец. Какви дни преживяхме с него! Пътувахме из цяла Европа по работа на негово сатанинско величество кардинал Томас Улси и онзи жив дявол Хенри VIII. Извинете, писарят отново ме прекъсва, продължава да ломоти за сватбата си. Иска аз да я платя. Стиснато малко лайно! Толкова е беден, че кесията му е хванала паяжини. Той е от хората, които биха откраднали умряла муха от сляп паяк! Ако ги ритнеш в сърцето, ще си счупиш пръстите! Да, такъв е малкият ми писар. Винаги е край мен, когато има нужда от мен. От хората, които биха дали и ризата от гърба ти или биха хвърлили на удавник и двата края на въжето.
— Събирай си съкровище на небето! — крещя му.
Честно казано, той е толкова стиснат, че би се опитал да спазари и арфата си в небесните селения. А и трябва да направи нещо за лицето си, преди да легне в брачното легло. И да отслабне. В края на краищата защо трябва да има три брадички, когато всички други имат само по една? Виждам, че раменете му се тресат. Никога не знам дали се смее или плаче. Със сигурност не е лош човек, освен когато ми краде кларета или се опитва да съблазни Марго в плевника.
— Пиеш прекалено много кларет! — вика ми той.
Дребен лицемер! Как смее да ме поучава! Когато е тъмно, не ни трябват свещи — носът му е толкова червен, че осветява стаята! Ще ви разкажа малката шега, която веднъж му изиграх. Наскоро пътувах до Лондон. Старата кралица искаше да се посъветваме в тайните й покои в Тауър. Тревожеше се за нашия син, за скъпото ни момче, което за последно било видяно в Южна Испания. Опитвало се да публикува мемоарите си. Както и да е, отидох не за да легна с нея в плътския смисъл, а за да си поговорим за миналото и така я разсмях, че червената й перука се изкриви, а белилото по лицето й се напука. Не взех капелана. Беше ми омръзнало от поученията му за пиенето. Но в Лондон му изиграх шега. Отидох при един писар пред „Сейнт Пол“. Престорих се, че съм един от онези пуритани, нали ги знаете — отвратителни като греха, с дяволската мисия да направят всички останали нещастни като себе си. Представих се като преподобния Йосая Блекууд и накарах писаря да напише следното писмо на скъпия ми капелан: