— Роджър, забеляза ли?
— Какво? — заекнах, подпрял глава на ръката си.
Пет пари не давах. Отдавна бях престанал да държа на светските обноски. Дебелият Хенри не ме харесваше, а Улси ме мислеше за глупак. Не е ли странно как се върти колелото на съдбата? Хенри умря от отрова, стиснал ръката ми, наричайки ме свой единствен любим приятел! На смъртното легло на Улси държах разпятието, за да може старият Томас, който беше загубил кралското благоволение, да гледа Христос, на когото беше служил толкова зле.
— Трябваше да станеш свещеник, Шалот — изграчи тогава опозореният, умиращ кардинал.
— Като теб, Томас — отвърнах аз.
Това беше последната шега, която Улси чу, преди да премине в отвъдното. Но това тепърва предстоеше. През онази топла пролетна вечер Бенджамин трябваше да ме разтърси и да повтори въпроса си.
— Роджър, забеляза ли? — Той ме раздруса и цъкна ядосано с език. — Кралят и придворните не са облечени разкошно, а в обикновени дрехи.
Огледах се разсеяно. Бенджамин беше прав и скоро разбрах причината. В края на вечерята Великият звяр скочи на крака.
— А сега ще забавляваме нашите гости — обяви той — с една английска игра.
Откъм подмазващите се придворни се дочуха одобрителни ръкопляскания.
— „Пън в блатото“!
— Да! Да! — закрещя хорът от кретени.
Кралят слезе от трона и се отправи към входа на лятната къща. Едва тогава забелязах как смразяващите му сини очи ми хвърлиха бърз, лукав поглед. Хенри свали наметката си и я хвърли на един прислужник. Отдолу беше облечен в тъмноморав панталон, напъхан в кожени ботуши и бяла батистена риза, отворена на врата.
— Трябва да сме осем! — извика той. — Норис, Брандън, Болейн! — помисли малко, преди да посочи още трима други придворни. След това отново замълча, притиснал пръсти към устните си. — И кой ще бъде осмият? — усмихна ми се самодоволно.
Сърцето ми спря.
— Шалот — каза той. — Ти си здрав негодник!
Отместих поглед.
— Шалот! — Гласът на Хенри прозвуча заплашително.
— Стани! — изсъска господарят ми.
Изправих се на крака. Погледнах тлъстото, зло лице на краля и кимнах послушно. Хенри плесна с ръце. Останалите участници свалиха робите си. Всички бяха облечени като краля. Макар и пийнал, разбирах, че съм попаднал в капан. Те носеха панталони, риза и подходящи ловни ботуши. Аз бях в най-хубавите си дрехи и с меки, високи обувки. Щях да стана за смях. Водени от краля, гостите се спуснаха под хълма към едно малко езеро. „Пън в блатото“ е проста игра, обичана от дебелоглавите селяндури и от малоумници като Хенри. Общо взето, един пън се пуска в езеро, осемте играчи скачат след него и който го извади на сухо, е победител. Естествено, другите имат интерес да му попречат. Беше груба, дивашка игра, в която понякога дори умираха хора. Отидох да си сваля жакета.
— Не, не — извика кралят. — Така, както си, Шалот! Не сваляй нищо от себе си.
Зад него зърнах Улси. Ще отдам дължимото на негово високопреосвещенство — съзрях искрица съжаление в хлътналите му тъмни очи. Флорентинците решиха, че това е много забавно, макар че Енрико, късоглед както обикновено, ми се усмихна съчувствено. Останалите бяха като лаеща глутница хрътки, която повтаряше заповедта на краля да не свалям нито една от най-хубавите си дрехи. Те не само искаха да се наслаждават на играта, но и на перспективата за най-любимото забавление на човешкия род — да се надсмеят над някого, да наблюдават как го правят за посмешище.
— Върви, за Бога! — прошепна ми Бенджамин. — Не отказвай, Роджър!
Все още гледах тъпо и леко зашеметен от пиенето към калното езеро.
— Ваше величество, милорди, господа! — Шамбеланът ми се усмихна злобно. — И всички останали. Заемете местата си!
Зачервен от неудобство, се промъкнах в редицата. Сигурно съм изглеждал жалък, облечен в най-хубавите си дрехи и леко пиян, застанал между мъже, подготвени за играта.
— Хвърлете пъна! — заповяда кралят.
Един оръженосец хвърли дървото във въздуха. То падна с шумен плясък в езерото и аз получих първото си кръщение с кална вода.
— Тръгвай! — извика кралят.
Той и останалите се хвърлиха напред, блъскайки се един друг. Аз бях малко по-колеблив и смехът се усили. Какво да ви кажа? След минути бях покрит с черна кал от глава до пети. Блъскаха ме, ритаха ме, потапяха ме във водата под смеха на зрителите. Разбира се, в тези игри дебелият Хари, негово тлъсто величество, винаги трябваше да е победител. И, естествено, той първи извади дебелия, тежък пън на брега.