Отново се подредихме, отново хвърлиха дънера. Когато тръгнах напред, кралят, който беше до мен, ме препъна и аз паднах по очи в тинята. Е, старият Шалот може да е страхливец, но си има гордост. Надигнах се и изтичах във водата. Бях като обезумял. Все пак аз бях Шалот, уличният побойник, царят на съмнителните квартали, господарят на тесните улички. Знаех всички мръсни номера, прилагани в близък бой и, повярвайте ми, използвах ги. Праснах с лакът царственото ухо на Чарлз Брандън, херцог на Съфолк, а ботушът ми се заби в слабините на сър Хенри Норис. После грабнах пъна и го завъртях като древен герой. Излязох от езерото и триумфално го оставих на брега. Познавате тълпата — тя си остава тълпа, независимо дали е облечена в коприна или парцали — настроението й е променливо. Аплодисментите на придворните на Хенри се издигнаха високо към тъмнеещото небе. Погледнах тържествуващо към Бенджамин, но той предупредително поклати глава.
Само че старият Шалот не го беше грижа.
Отново се наредихме и влязохме. Ритах, хапех, щипех и отново изнесох пъна на брега. Заслужаваше си да видите стария Хенри. Почервенял от ярост, той се блещеше към придворните си. Виковете заглъхнаха. Бяха забравили първото правило — Хенри никога не губи. При следващото хвърляне на пъна вече се бях поуспокоил, но нямах избор. Норис и Брандън ме държаха под водата. Дебелият Хенри, чийто мокър задник се тресеше като на глиган, изтича на брега с пъна, после заподскача нагоре-надолу под рева на тълпата. Заприлича ми на дебело, прекомерно израсло бебе със зачервено лице.
Подредихме се за последен път. Който спечелеше сега, щеше да е победител. Бях достатъчно хитър, за да не спечеля, но реших да се позабавлявам. Сборичкахме се, хора се навеждаха, блъскаха и бутаха, потяха се и ругаеха. Най-накрая съзрях удобен случай. Хенри се беше навел с разтворени крака. Клекнах зад него, вдигнах ръка към слабините му и здраво го стиснах за топките. После побягнах като хрътка, преди звярът да успее да се огледа. Той изви като бито куче, но продължи да стиска проклетия пън и се запъти като победител към брега. Докато придворните го аплодираха, аз се усмихвах глуповато в ролята на достойния, но победен противник. Крадешком хвърлих поглед към Хенри и сърцето ми подскочи от удоволствие. Лицето му беше още зачервено, изкривено от болка, и той тайно опипваше предницата на панталоните си.
След това пиршеството приключи. Бенджамин ме завлече в стаята. Съблякох се, отворих прозорец и изхвърлих хубавите си, но кални дрехи през него.
— Нека негодниците вземат и тях! — изревах.
Измих се, допих виното, легнах си и след няколко мига вече спях дълбоко. Събудих се на другата сутрин свеж като маргаритка, вдигнах Бенджамин и двамата слязохме в кухнята, за да закусим.
— Сега какво? — попитах между залъците хляб и сирене.
Междувременно правех неприлични жестове към готвача, който беше отказал да ми даде от свинското, намазано с горчица и подправки, което се печеше бавно на шиш. Миришеше много вкусно.
— Ще чакаме да видим какво иска „скъпият ми чичо“ — отвърна Бенджамин.
„Скъпият чичо“ скоро ни уведоми за присъствието си. Един шамбелан влезе, извика имената ни и без излишна тържественост ни поведе към кралските покои, а оттам — в личните стаи на Улси. Кардиналът и неговият крал се бяха отпуснали в тапицирани кресла пред огъня и си шепнеха, сближили глави, докато прелистваха някакви документи. Шамбеланът съобщи за нас и се оттегли. Знатната двойка не ни обърна внимание. Ние, разбира се, бяхме коленичили, както изискваше протоколът. Двамата негодници продължаваха да си дрънкат. Погледнах към Бенджамин, но той поклати глава, предупреждавайки ме с поглед да бъда търпелив. Още бях бесен от случилото се предишната нощ. Много си харесвах моравия жакет със сребърни ширити и златни копчета, а и не обичам да ме обиждат. Затова направих единственото, което човек може да направи, без да го обвинят. Почувствах как стомахът ми къркори и пръднах. Бенджамин сведе глава, раменете му се тресяха. Хенри леко се обърна, сините му очи проблеснаха като парчета лед. Улси изглеждаше толкова възмутен, че се запитах дали кардиналите пърдят или стомасите им се различават от тези на останалите хора.
— Какво става?! — възкликна кралят.
Знаете, че старият Шалот държи на своето. Повторно наруших благоприличието.
— Негодник! — Кралят скочи на крака и ме изгледа гневно.
Напомни ми на един ужасен учител, който имах някога. Улси продължаваше да гледа в огъня. Години по-късно ми каза, че ако се бил изправил, щял да избухне в смях. Извъртях очи към небето.