Бенджамин кимна.
— И можеш ли да ни помогнеш, скъпи племеннико?
Бенджамин разтвори ръце.
— Скъпи чичо, това е голяма загадка. Как може някой да бъде застрелян на обществено място и никой да не види убиеца? Особено щом е носел аркебуз, който е трябвало да зареди на място?
Улси направи знак с ръка.
— Разбирам проблема ти, скъпи племеннико — отново се усмихна самодоволно. — Но се доверявам на способностите и уменията ти.
— Кой би убил синьор Франческо? — попита направо Бенджамин.
Улси сви рамене.
— Влиятелните мъже винаги имат врагове.
— Но в Англия, скъпи чичо?
— Може би не. Въпреки това — продължи Улси — не се съмнявам, че убиецът е сред приближените на лорд Франческо, макар че как и защо е било извършено убийството, това трябва да разбереш ти — кардиналът облиза червените си, чувствени устни. — Не можем да си позволим да ни обвинят, че сме мудни, когато трябва да защитим нашите гости, които са и официални пратеници. Какъв по-добър отговор от това да възложа на собствения си племенник да разкрие убиеца?
Той погледна с обич към Бенджамин. Затворих очи и изругах на ум. Кардиналът не би разпознал истината, дори да го ухапеше по тлъстия нос. Знаех, че в тази работа има доста повече от това, което се вижда, както казал старият епископ на гърдестата млекарка.
— Но, скъпи чичо, трябва ли да заминем във Флоренция с тях? — попита Бенджамин.
— А! — Улси вдигна пръст и се усмихна през рамо на доктор Агрипа, който седеше там, стиснал широкополата си шапка, с лице неподвижно като на статуя. — Имаме и други задачи за теб.
— Какви например, скъпи чичо?
Улси не реагира на сарказма в гласа на Бенджамин.
— Първо, негово величество би искал флорентинският художник, нарисувал тази картина, да дойде в Англия. Искаме да му поръчаме подобни портрети на семейството на негово величество и придворните му — Улси прехапа устни. — Останалите въпроси са, как да кажа, по-деликатни.
(Божичко, казах си, ето на: горкият Шалот отива в леговището на лъва. Или, както обикновено, е хвърлен с главата надолу в нужника.)
— Скъпи племеннико, знаеш ли нещо за политиката на Флоренция?
Бенджамин поклати глава.
— Това е голям град — каза Улси, — построен на Арно, който владее ивица земя, минаваща през цяла Италия. Има банкова система, на която завижда цяла Европа, защото му дава влияние далеч извън границите му. Флоренция дължи величието си на фамилията Медичи и по-специално на Лоренцо Великолепни, който умря преди тридесет години. Той превърна града в перлата на Европа — Улси се усмихна. — Имаше някои затруднения, но ги преодоля.
(Старият Улси беше цар на лъжите. Затруднения, как ли не! Лоренцо бил заобиколен със заговори от всички страни. Най-опасен бил заговорът на Паци, който включвал убийството на любимия брат на Лоренцо Джулиано в една от флорентинските катедрали. Лоренцо смазал заговора. Обесил архиепископ Салвиати, един от главните заговорници от прозореца на двореца си, та обутите му в пурпурни чорапи крака се люлеели изпод расото като език на камбана. Останалите били убити в големия двор на палата, който заприличал на касапница с труповете, висящи от прозорци и балкони. Главният конспиратор Джакопо Паци бил измъчван и обесен. Трупът му бил изкопан от флорентински деца, които го влачили по улиците. От време на време спирали, завързвали го за някоя врата и викали: „Отворете на Джакопо Паци!“)
— Лоренцо имал трима сина — продължи Улси, — за които казвал: „Единият е добър, другият е проницателен, а третият е глупак.“ Глупакът Пиеро успял да изгуби Флоренция и това довело до прогонването на Медичите. Проницателният станал папа Лъв X — той се усмихна на Бенджамин. — Да ти напомня ли, племеннико, за отношението на Лъв към Светата майка църква и висшите й служители? Веднага щом бил избран за папа, той написал писмо, в което се казвало: „Бог ни даде папството, да му се насладим.“ — Кардиналът въздъхна драматично. — Лъв вече го няма и съветът на кардиналите избра Адриан от Утрехт, който е решен да реформира църквата и да разчисти клоаката, в която се е превърнал Рим.
(Вече съм писал за това — Рим наистина имаше нужда от прочистване. По времето на Адриан там имаше повече магьосници, проститутки, гадатели и вещери, отколкото във Франция и Англия, взети заедно. Но папството беше завличано в калта от хора като Родриго Борджия, по-известен като Александър VI. Той и любимият му племенник Чезаре бяха превърнали Рим в зловонна яма. Когато Александър изпадна в агония, тръгнаха слухове за свръхестествени събития. Слуги се кълняха, че чули умиращия папа да се моли на някакъв невидим събеседник за още малко време и си спомнили историите, че Александър е продал душата си на дявола, който му обещал да бъде папа точно единадесет дни и една седмица. Казваха, че са виждали дявола да скача из спалнята в образа на маймуна. Един от слугите го хванал, но умиращият Александър изкрещял: „Пусни го! Пусни го! Това е дяволът!“ Същата нощ той умрял. Часове след смъртта му водата вряла в устата му и от всяко отверстие на тялото му излизала пара. Никой не посмял да се приближи до трупа. Лицето му станало мораво и се покрило със синьо-черни петна. Носът му бил подут, устата разкривена, а езикът — почти двоен. Устните му били така подути, че закривали долната част на лицето му. Най-накрая, след като папските апартаменти били плячкосани, група носачи се съгласила да напъха трупа в ковчега. Увили го в килим и го натъпкали вътре с помощта на дървени колове. О, да, Рим имаше нужда от реформи и новият папа Адриан трябваше да изпълни херкулесов подвиг. Малкият ми капелан пак подскача на стола си! „Каква гадост!“, крещи той. „Каква гадост! Защо тогава още си римокатолик?“ Удрям глупака през китките с ясеновия си бастун. Много е просто — църква, която може да преживее подобни на Александър, трябва да е закриляна от Бога. Но ето че пак се отклоних.)