Агрипа се усмихна, но усмивката му напомняше повече на насмешка, защото изчезна почти в мига, когато се появи.
— Ти ще дойдеш ли във Флоренция? — попитах, загледан в безцветните му очи.
— Не, не мога да отида в Италия — каза той. — И няма да се видим, преди да заминете — той вдигна предупредително пръст. — Бъдете внимателни. Както много пъти съм казвал, когато става дума за благородния крал и господаря ми, кардинала, нищо не е такова, каквото изглежда.
С тези думи той се завъртя и се отправи към покоите на краля.
Нямахме много време да мислим над предупреждението на Агрипа. На другата сутрин ни събудиха рано, много преди да съмне. Един як сержант ни изрита от леглата и ни предупреди, че Албрици отплават с утринния прилив. Скочих от леглото и погледнах през тесния отвор за стрелци. На двора бяха запалени факли и конярите оседлаваха конете. Прислужници се бяха наредили пред кухненската врата за купи овесена каша с мляко и мед. Съзрях семейство Албрици, потрих ръце и погледнах към господаря ми.
— Защо не ни казаха, че ще тръгнем толкова рано?
Бенджамин сви рамене.
— Бог знае! — Той се усмихна леко. — Може би „скъпият ми чичо“ е решил, че може да опитаме да избягаме.
— „Скъпият ти чичо“ е бил съвсем прав! — изръмжах. Щях да продължа да се оплаквам, но на вратата се почука и малката Мария се промъкна вътре, свежа като маргаритка. Като ме видя по нощница, плесна с ръце и се разсмя.
— Едва снощи беше решено, че ще заминем — каза ми тя. — Господарят Родриго получи новини, че пизанският кораб „Бонавентура“ ще отплува от Даугейт с утринния прилив — тя отново плесна с ръце. — По-бързо се обличайте — после ми се усмихна. — Радвам се, че ще дойдеш, Лукчо, харесвам те.
— Това е прекрасно! — изръмжах в отговор. — И аз те обичам. Когато стигнем във Флоренция, може да се оженим.
Заливайки се от смях, Мария се измъкна от стаята. Ние с Бенджамин се измихме, преоблякохме и събрахме багажа си. Когато свършихме, се загледах в мъглата, която се стелеше из двора. Изпитвах носталгия. Помислих си за Ипсуич, за калдъръмения му пазарен площад и църковните камбанарии, които се очертаваха на фона на синьото небе. Липсваше ми дори училището на Бенджамин за сополиви хлапета.
— Не искам да ходя във Флоренция — изстенах. — Не искам да видя проклетите прелести на Италия!
— Хайде, Роджър — Бенджамин ме разтърси за рамото. — Време е да тръгваме.
Стигнахме до Лондон и се отправихме към кея в Даугейт. „Бонавентура“ вече беше започнал подготовка за отплаване. Провизиите бяха натоварени на борда, отведоха празните каруци и разседланите коне. Албрици вече бяха пристигнали. Последвахме ги по мокрото мостче и се качихме на палубата.
Не съм моряк — корабите поначало ме плашат, а „Бонавентура“ ме уплаши особено много. Беше тримачтов боен кораб, въоръжен догоре с оръдия. Ние с Бенджамин бяхме настанени между палубите до едно от тях и когато се огледах в тъмнината, сърцето ми замря — това нямаше да бъде разходка по Темза. Хвърлих на земята седлата, бойните ни колани и останалия багаж и се върнах на палубата. Родриго, Алесандро и Бианка стояха с капелана и част от екипажа на кораба близо до гротмачтата. Заради тъмните си дрехи и мъглата, която идваше от реката, те приличаха на призраци. Родриго ни видя и ни махна да се приближим.
— Мастър Даунби, чичо ви ни желае приятен път — той посочи буретата, които товареха на борда. — И в знак на благопожеланията си ни изпраща вино.
Дребен човек с кафяво наметало, мургав, с блестящи черни очи, се появи на палубата. Дъвчеше края на едно перо и проучваше някакъв свитък пергамент. Мърморейки си, той се оглеждаше и подробно проверяваше багажа на Албрици.
— Матео! — извика Родриго. — Ела тук!
Изглеждаше кротък, напомняше повече на монах, отколкото на иконом. Не разбираше и дума английски. Родриго ни го представи като Матео, главен иконом на покойния Франческо.
— Човек, на който може да се има доверие — заяви Родриго, потупвайки го по гърба. — Брат ми винаги казваше, че би му поверил живота си.
Матео явно разбра за какво става дума, защото лицето му стана печално и очите му са напълниха със сълзи. Той тъжно поклати глава.
— Ще скърби вечно — тихо каза Родриго. — Обичаше брат ми. Само работата му помага да забрави мъката си. Матео намери този кораб. Иска да напусне Англия колкото може по-скоро.
Родриго каза нещо на италиански. Матео го изслуша мълчаливо, усмихна ни се благо, после произнесе бурна и дълга реч.
— Какво каза? — попита Бенджамин.
— Казах му, че ще отмъстите за кръвта на брат ми — отвърна Родриго.
— А какво отговори той?
— Матео казва, че ще ви помогне с каквото може.