И двамата му благодарихме. Родриго се извърна. Ние с Бенджамин отидохме до борда на кораба и се наведохме над перилата, загледани в тъмния, пуст кей.
— Не се тревожи, Роджър — промърмори Бенджамин. — Ще се върнем. Усещам го. Няма да загинем в Италия.
— Много ти благодаря — отвърнах с горчивина. — Но все пак мразя проклетите кораби!
Загледах се към гротмачтата, където опънатите платна плющяха на ранния утринен вятър, сякаш искаха да се откъснат. Моряци, голи до кръста, тичаха по палубата, без да се впечатляват от студената, лепкава мъгла — чуждоземни, стройни и сурови мъже със загрубели ходила и просмукани със сол тела, ловки като маймуни. Те тичаха край нас и ни подвикваха обидни думи. Бях прекалено унил, за да им отвърна, както трябва. Чух някои от моряците да подсвиркват и се огледах. Вратата на една каюта се бе отворила и през нея излязоха двама души. Едната беше Беатриче. Дори на слабата светлина си личеше колко е красива. Без да обръща внимание на закачките на моряците и неприличните им думи, тя се движеше като кралица. Смушках Бенджамин, докато тя и спътникът й прекосиха палубата покрай група моряци и се приближиха към нас. Бенджамин се обърна, за ги поздрави.
— Добър вечер, синьори.
Гласът й беше мелодичен, а английският добър, макар да се долавяше лек акцент. До нея Джовани отметна качулката си, разкривайки странното си, малко женствено лице. Забелязах колко чисти и добре поддържани бяха пръстите и ноктите му. Той леко се поклони.
— Синьори — каза насмешливо, — добре дошли на борда — после се изкашля. — Но вие сте…
— На нашето място! — отсече Беатриче. — Това е любимото ни място на кораба.
— В такъв случай, мадам — отвърна Бенджамин, — явно имате добър вкус.
Беатриче му се усмихна и сърцето ми подскочи. Наистина беше красива. После погледна към мен и усмивката й стана по-широка.
(„Ще млъкнеш ли?!, крещя на капелана. Навремето бях привлекателен за жените, въпреки кривогледството си!“ Вземам бастуна и удрям дребния нахалник по кокалчетата. Какво знае той? Някога ухажвах най-красивите жени, не зяпах като него в деколтето на Фийби, докато изнасям проповед в църквата.)
Безмълвно попивах красотата й. Очите й блестяха — кафяви, големи и леко дръпнати. Красивите й вежди се разперваха като криле към външния край. Носът й беше прав, скулите — високи, но заоблени, брадичката — нежно заострена под изящната уста, напомняща розова пъпка.
(Виждам, че капеланът се вълнува, подскача и се върти на стола, мърмори нещо трескаво. Винаги е харесвал креватните подвизи на Шалот. Разказвам ги, защото го правят щастлив. А би трябвало да бъде по-целомъдрен.)
Та на онази потънала в мъгла палуба преди много години аз стоях като ударен от гръм. Беатриче протегна ръка, мека и гладка като лист на екзотично цвете. Аз я хванах и я целунах трескаво. Разглезената кучка се засмя. Джовани ни гледаше с неодобрение. После отмести поглед към просветляващото небе.
— Трябва да тръгваме — промърмори той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Това ще бъде опасно пътуване.
Беатриче докосна ръката ми с насмешлив поглед.
— С мъж като мастър Шалот аз се чувствам в безопасност.
Като заек в лисича бърлога, помислих си. Бях готов да продължа с ухажването, но внезапно корабът се наклони. Вкопчих се в борда и тревожно се огледах. Така се бях втренчил в дамата, че не бях видял кога са дигнали мостчето и са дали заповед за тръгване. Моряците отвързаха въжетата, които ни задържаха за кея и юнгите се изкачиха по мачтите, бързо и пъргаво като котка на дърво. Флорентинците се отдалечиха. Наблюдавах как разстоянието между кораба и брега се увеличава и отчаяно се взирах в мрака. Корабът отново се наклони. Поблагодарих на Бога, че Беатриче се беше отдалечила, наведох се през перилата и повърнах закуската си.
(Да ви кажа, когато се сетя за кораби, винаги си спомням „Мери Роуз“, големия боен кораб на Хенри VIII, построен в Гринуич. Когато го пуснаха на вода, корабът вдигна платна, изстреля залп и се обърна. Стотици добри мъже загинаха. Дебелият негодник Хенри стана пурпурен от гняв и ми нареди да разкрия виновника. Не слушайте другите, старият Шалот знае истината. Потъването на „Мери Роуз“ не беше случайно. Моряците се удавиха и големият кораб беше унищожен от душа, черна като мрака.)
Пътуването ми на „Бонавентура“ беше истински ад. Моряците бяха доволни — приветстваха ветровете, които ни изведоха от Ламанша и ни вкараха в Бискайския залив, но не и аз. Помня някои подробности от пътуването — големите бели платна, които се издуваха на вятъра, плющяха и скърцаха; крясъците на мъжете, тропота на крака по палубата, синьото небе и огромните вълни, странните риби, които подскачаха във водата — но всичко беше като сън. Беше ми зле сутрин, обед и вечер, както и през нощта. Отначало мислех, че все някога ще свърши, но стомахът ми продължаваше да се усуква като мокър парцал и не успяваше да задържи никаква храна. Хванах треска, която продължи дни наред.