Помня Пренесте, който се навеждаше над мен, тревожното лице на господаря си и — сигурен съм — малката Мария, която слага мокра кърпа на челото ми и силом провира между устните ми някакво ужасно на вкус черно вещество. После, една сутрин се събудих. Чувствах се замаян и слаб, но стомахът ми се беше успокоил. Не почувствах гадене дори от вонята на локвите, застояли по палубите, от които корабът смърдеше като бунище в разгара на лятото. Господарят се надвеси над мен.
— Какъв ден сме? — изграчих.
— Денят на Света Етелбърга, 25 май.
— Мили Боже! — възкликнах. — Минали са дванадесет дни!
Бенджамин кимна.
— Стигнахме до Испания.
Чувах как корабът скърца и усетих колко горещ и неприятен е въздухът.
— За Бога, господарю — простенах. — Махни ме оттук.
Когато се изправих, забелязах колко мръсни и изцапани са дрехите ми. Излязохме на палубата и първоначално бях заслепен от светлината, защото слънцето беше ярко и горещо. После видях група хора, между които капитанът и Родриго, да гледат как някакви моряци танцуват, докато момче с изпито лице свиреше на флейта. Близо до кърмата няколко флорентинци, сред които Джовани и Алесандро, се упражняваха с дървени мечове. Когато ме видяха, те извикаха и се доближиха. Лицата им бяха облени в пот, косите — залепнали и те изглеждаха доволни като момчета, които си играят. Изпитах завист при вида на здравите им, загорели лица.
— Най-после свикна с моряшкия живот! — пошегува се Джовани. — Радвам се да те видя пак в света на живите, мастър Шалот.
Алесандро насочи дървения си меч срещу мен.
— Време е за упражнения. Малко бой ще прочисти вредните телесни течности.
Появи се Мария, хвана ме за ръката и заедно с господаря ми помогнаха да стигна до борда.
— Не искаха да те обидят — промърмори тя, — но флорентинците, скъпи ми Лукова обелко, много пътуват. Свикнали са с доста повече морета от тези, които пропътувахме.
(Да, вярвам! Старият пират Дрейк ми казваше, че насред Атлантика имало вълни, по-високи от двореца Хемптън Корт. Но нали го знаете Дрейк — ако не беше моряк, щеше да спечели богатство като разказвач на приказки!)
Мария и Бенджамин ме подпряха на перилата. Вдишвах жаркия бриз, но стоях със затворени очи, за да не ме заслепява отражението на слънцето във водата.
— Не гледай вълните — каза ми тихо Мария. — Избери си някаква точка на хоризонта и я наблюдавай. Така няма да ти се завива свят.
Чух лекото шумолене на полите й и долових уханието на лек парфюм. Усмихнах й се.
— Благодаря — казах и наистина го мислех.
— За какво? Не можех да те оставя да умреш в ръцете ни!
В роклята си с дълбоко деколте и смъкнати ръкави Мария изглеждаше свежа като румена млекарка в английска утрин. Очите й бяха нежни, а устните приканващи. Тя леко погали ръката ми.
— Беше много зле, Роджър — каза ми. — И бълнуваше.
— За теб — пошегувах се.
— Не, не, за някаква друга жена. Агнес.
Отместих поглед. Странно, че някой като Мария ме връщаше към спомена за Агнес — чиста и невинна като кошута, удушена в градината, само защото тя и баща й ме познаваха.
— Агнес е мъртва — казах на Мария. — Понякога всички сънуваме.
Мария погледна към Бенджамин.
— Не бива да стои на слънце — каза тя рязко. — Ако не покрие главата си, слънцето ще го подлуди. От слънчев удар са умрели много повече хора, отколкото от ръцете на неверниците.
Погледнах към непокритата й глава и оголени рамене.
— В такъв случай, мистрес, защо вие не вземате тези мерки?
Мария се засмя.
— Свикнала съм с жегата. Като дете често тичах гола.
— А сега? — пошегувах се, забравил за състоянието си.
— Само сред приятели — каза тя закачливо и грациозно се отдалечи.
Както сами разбирате, оправях се. Господарят ми взе назаем наметка с качулка и аз последвах съвета на Мария. Благодарение на чара си, той убеди готвача на кораба да ми готви месо, малко гранясало, но иначе вкусно. Мария ми донесе странни плодове, наричани портокали. Бях виждал в Англия подобни на тях, но тези бяха големи и узрели. Сокът им уталожваше жаждата ми и оправяше вкуса в устата ми. Изкъпах се на водната помпа, преоблякох се и след няколко дни бях отново сред живите и хвърлях закачливи погледи към лейди Беатриче. Но сега тя ме пренебрегваше.