Няколко дни по-късно видяхме земя — сива, кална и гола. Господарят ми обясни, че минаваме през Протока на Херкулес, покрай Гибралтар, където спряхме, за да се снабдим с прясна вода, преди да поемем на северозапад към пристанището Пиза. Небето внезапно се заоблачи. Попаднахме в буря, но тя скоро отмина, а аз не се разболях отново. Настроението на кораба се беше променило рязко. Оръдията бяха почистени и подготвени. Екипажът почисти оръжието си. Бенджамин ми обясни, че сега сме в Средното море, където бродеха маврите корсари в големите си галери.
— Те не биха атакували сами боен кораб — каза той, — но винаги съществува опасност да срещнем няколко от тях, които действат заедно и тогава те биха се опитали да премерят сили дори с добре въоръжен кораб като „Бонавентура.“ А можем да срещнем и ескадра от флотата на Сюлейман, откъм Златния рог.
Два дни след този разговор, точно преди залез, десет дълги и тесни кораба се появиха на хоризонта. Те се плъзгаха по водата към нас. Приличаха ми на вълци — така безшумно и призрачно се доближаваха. Капитанът нареди да се въоръжим, палубите бяха опразнени и готови за бой. Галерите наближаваха — черните им платна плющяха, а греблата бавно се потапяха в спокойното синьо море. Капитанът нареди да дадат залп, корабът потръпна, когато нашето оръдие, по-тежко от другите, изрева. Галерите бяха твърде далеч, за да ги улучим, но разбраха предупреждението и не се приближиха повече. Независимо от това, бях очарован от тези господари на морето, от тези морски вълци, които влизаха и излизаха от пристанищата на северноафриканския бряг. Нощем стоях на перилата и наблюдавах светлините им, чувах силните удари от барабана на надзирателя на гребците. Вятърът се смени и аз запуших нос от ужасната миризма.
— Роби — промърмори Бенджамин, заставайки до мен. — Галерите са пълни с християни, които ще гребат, докато умрат. Моли се, Роджър, да не ни сполети такава съдба.
Повярвайте ми, направих го. И поне веднъж добрият Господ ме чу, защото призори на другия ден галерите изчезнаха и ние продължихме пътя си. Най-накрая наблюдателят видя земя и аз изтичах до релинга, за да огледам хоризонта, където видях едва очертаващия се бряг.
— Италия! — възкликна Мария, заставайки до мен. — Скоро, мастър Мърморко, лорд Лукчо, ще бъдем във Флоренция.
Като разбра, че няма да реагирам на шегите й, тя се отдалечи. Гледах сушата, която бързо се приближаваше, зяпнал от удивление като ученик. Това беше Италия, за която бях слушал толкова много. Като си спомня сега, ми става смешно. До гуша ми дойде от Италия! Венеция обяви награда за главата ми. Римските кардинали биха искали да ме изгорят на клада, а някои благородни семейства биха платили много злато, за да им гостувам в някоя воняща тъмница. Сега знам каква е Италия… Страна на насилие, просмукана от вино и кръв, преизпълнена със спомени за минала слава и обещания за бъдещи дни; страна, в която можеш да видиш и най-доброто, и най-лошото, което би могъл да сътвори човек.
Вечерта бяхме в пристанището. Котвата издрънча във водата и палубите бяха опразнени за прощално празненство. От мърлявото пристанище доплаваха лодки, натоварени с плодове, вино, жени — всичко, което един моряк би могъл да желае. Но лорд Родриго беше строг — лодките бяха прогонени и флорентинските благородници си направиха собствено празненство, отваряйки специално буренце с вино, което лично той ни поднесе в малки тесни чаши. И до днес си спомням това странно пиршество под звездите, на борда на кораб, където едва не умрях. Небето приличаше на тъмносиньо кадифе, върху което звездите блестяха като лъскави скъпоценности. От едната ми страна седеше Бенджамин, от другата — Мария. Флорентинците седяха по-далеч. Лорд Родриго вдигна наздравица и отпи от кървавочервеното вино.
Мария ми обясни.
— Това е фалернско — каза тя. — Същото вино, което Пилат е пил, когато осъдил Христос да умре на кръста.
Трудно ми е да опиша какво стана след пиршеството. Мария бе спряла да се заяжда с мен и се прозяваше. Отправи ми последна добродушна обида и се оттегли. Албрици, които изцяло ни пренебрегваха по време на гуляя, също си тръгнаха. Икономът Матео се опитваше да ме заговори по време на вечерята — изказа обикновени любезности, които Мария ми преведе. Но точно когато станах от масата, той стисна ръката ми и прошепна нещо на италиански. (Не мога да си спомня думите, но по-късно Мария ми каза, че означавали „Скоро, скоро“.) Едва се крепях на краката си, изпълнен с фалернско и луд от възторг, че най-после ще стъпя на твърда земя. Слязох под палубите, изпълнен с любов към целия свят и хората в него. Поседях известно време, чудейки се дали кожата на италианките е златиста навсякъде, докато Бенджамин дремеше до мен.