Събуди ме приглушен гърмеж. Чух вик, последван от плясък и шум от тичащи крака. Разтърсих Бенджамин. Изкачихме се по стълбата на осветената от луната палуба. Родриго, по панталон и риза, излезе от една от малките каюти и отиде до групата моряци около капитана, които гледаха през борда на кораба. След това започна да ги разпитва бързо.
— Какво става? — попита господарят ми.
Родриго се обърна и дори на лунната светлина видях, че лицето му е пребледняло.
— Матео го няма!
— Какво значи „няма го“?
Родриго повика капитана с жест. Грозноватият моряк в кадифена туника, изпъстрена с петна от сол, се спусна напред, държейки вехтата си шапка.
— Какво стана? — попита Бенджамин.
Мъжът сви рамене и разпери ръце.
— Всички бяха под палубата — каза той на развален английски. — Матео остана на фалшборда. Държеше въже и гледаше във водата. Чухме гръм като от аркебуз. Матео извика, а сега го няма.
И други хора излизаха на палубата. Двамата с Бенджамин отидохме до борда и погледнахме в морето.
— Няма смисъл — промърмори Родриго. — Морето изглежда спокойно, но има силни подводни течения. Матео никога няма да изплува.
Господарят ми се обърна.
— Бързо, трябва да претърсим кораба!
Родриго даде заповед на капитана и палубата се оживи от шляпането на боси крака, докато моряците претърсваха навсякъде. Ние с Бенджамин се вгледахме в далечния бряг.
— Защо Матео? — прошепна той.
— Мисля, че искаше да говори с мен — отвърнах.
— Знаел е нещо — каза Бенджамин. — Може би по време на пътуването ни е размишлявал над случилото се — той мрачно се усмихна. — Е, поне установихме един факт, Роджър. Убиецът определено е на борда на кораба, а не в Англия.
След около час капитанът прекрати търсенето. След това ни каза, че не са открили никакво огнестрелно оръжие.
Докато вървяхме към Родриго и семейството му, Бенджамин каза:
— Как за Бога, Роджър, човек може да зареди аркебуз на борда на кораба, да убие горкия Матео и да го скрие, без да остави никакви следи?
Флорентинците си задаваха същия въпрос.
— Това е нелепо! — заяви грубо Джовани. — Синьор Родриго, това е невъзможно!
— Да, но е станало! — отсякох аз. — Някой се е качил на палубата със зареден аркебуз — погледнах многозначително наемника. — Трябва да е бил добър стрелец, за да улучи на тази слаба светлина.
— Видели ли са нещо моряците на вахта? — попита Бенджамин.
Родриго поклати отрицателно глава.
— Признават, че били полузаспали или гледали към брега. Видели Матео до борда, но не му обърнали особено внимание. После чули гръм, вика на Матео и плясъка от тялото му във водата.
— А къде са били всички останали? — попита Бенджамин.
Този въпрос предизвика едновременен изблик на обяснения. Хора влизали и излизали от каютата, някои дори видели Матео на релинга, но ничие поведение не изглеждаше подозрително. Убиецът беше подбрал добре момента. Спомних си нещо, което Бенджамин често повтаряше — най-умелите убийства са онези, които се извършват на публично място, където има много хора.
— Виждаш ли, Роджър — забеляза Бенджамин, когато се върнахме под палубата, — всички са уморени и замаяни от виното.
— Но, господарю — възкликнах аз, — как би могъл някой да носи аркебуз, без да бъде забелязан?
Бенджамин спря на стълбата и се подпря с ръка, защото корабът леко се залюля. Дори на слабата светлина лицето му изглеждаше мрачно.
— Бог ми е свидетел, че не знам, Роджър. Но мога да ти кажа, че това е само началото.
Глава шеста
Слязохме от кораба и поехме по суша. Трябва да познавате красотата на Северна Италия, екзотичните цветове на Тоскана, за да си представите онова, което видях. Представете си яркосиньо небе, слънце като златен диск, пищна зеленина и диви цветя от всякакъв вид и цвят, пчели, които бръмчат и търсят мед. Разбира се, пътищата бяха прашни, но когато започнахме да изкачваме хълмовете на Тоскана, приятен ветрец разхлади челата ни. Обичам Англия и нейната мека, влажна зеленина, но в моите представи Тоскана прилича на рая. Същото се отнася до околността на Флоренция — тучни зелени хълмове, където борове и кипариси трепкат под слънчевите лъчи. Портокалови дръвчета изпълват въздуха с аромата си. От време на време сред тази прекрасна природа виждахме струпани бели къщички. Това е contrado, провинцията, източникът на богатството на Флоренция, където има всичко — зърно, зеленчуци, дори сребро. Самият град е сгушен между хълмовете от двете страни на Арно, която се вие през него като сребърна панделка. Ако отидете там сега, ще откриете, че Флоренция е опустошена от войната, алчността и moria, ужасната чума, която често покосява населението й с жестоката си коса.