Копаех, ругаех и кълнях. Почвата стана по-рохка и забелязах нещо бяло.
— Господарю! — извиках.
Бенджамин бързо дотича. Разрови почвата с ръце и двамата се втренчихме в оголения скелет.
— Какво е това, господарю? — прошепнах. — По дяволите! — Бързо отстъпих. — Знам какво ще стане. Ще обвинят нас. Какво е това? Вещерство? Човек, заровен жив?
— Тихо, Роджър, този човек е мъртъв от над хиляда години.
Продължихме да копаем и открихме нови скелети. От време на време откривахме и стари предмети — пръстен, меч, огърлици и кожени сандали. Бенджамин ми обясни търпеливо, че сме открили гробище, сочейки черепите, всеки от които имаше дупка в челото, точно над носа.
— Подозирам, че са били келти — отбеляза Бенджамин. — Убити са, когато са завземали хълма.
— Прав си, мастър Даунби.
И двамата се обърнахме рязко. Там стоеше Убийството — облечено в черно от глава до пети, както обикновено. Лицето под шапката с широка периферия беше зачервено и весело като на монах, гладко избръснато и чипоносо, само странните, безцветни очи контрастираха с останалото.
— Доктор Агрипа — прошепна Бенджамин, захвърли кирката и изтри ръце в ризата си. После стисна ръката на личния пратеник на кардинал Улси, облечена в черна кожена ръкавица.
— Чичо има нужда от нас?
Агрипа кимна и свали шапката си. Стоеше, леко изнесъл напред единия си крак и удряше шапката в коляното си, докато гледаше към скелета.
— Бях тук — прошепна той.
— Тук ли?
Агрипа погледна към мен.
— Радвам се да те видя, Роджър.
Той приближи още малко. Усетих лъха на екзотичния му парфюм от сандалово дърво. Струва ми се, че беше примесен с мирта и тамян. Погледнах лицето му и се опитах да потисна тръпката на страх, която пропълзя по потния ми врат. Очите на Агрипа отново бяха сменили цвета си, сега бяха светлосини и невинни като на дете.
— Да, бях тук — продължи той. — Някога на върха на този хълм се извисяваше голяма крепост. Крепостта на ицените. Високи и руси, те обожаваха Епона, богинята на конете, и принасяха пленниците си в жертва, като ги бесеха по дъбовете.
Бенджамин се беше обърнал и отиваше да вземе наметката си.
— Римляните избиха всички — продължи Агрипа разсеяно. — Изклаха мъже, жени, деца и изгориха телата им на обща клада. Пламъците и дима се виждаха от мили разстояние. Нищо не се е променило — прошепна той. — Нищо.
Какво можех да му отговоря? И преди съм споменавал Агрипа в дневниците си. Той твърди, че е роден по времето на Христос. Знаете ли историята? Бил римски стотник и обидил Христос по пътя му към Голгота, казвайки му да побърза. Исус се обърнал и му казал:
— Да, аз ще побързам, но ти ще чакаш до завръщането ми.
Не знам дали тази история е вярна, но се говореше, че Агрипа е безсмъртен. Беше повелител на мистериите и Велик майстор на тайния орден на тамплиерите, както и пророк. Беше ми подшушнал, че дебелият Хенри е Тъмният принц от предсказанието на Мерлин, който щял да отклони кралството от правия път и да удави зелените му поля в потоци кръв.
Знам, че не ми вярвате, но Агрипа беше странен човек. Когато старият Хенри умря, разяден от сифилиса, докторът беше натъпкал с усилие шкембето му в ковчега, но ковчегът се пръсна. Тогава Агрипа напусна английския двор и го видях едва след много години. Ако щете вярвайте, не беше остарял и с един ден. Винаги се обличаше в черно. Никога не съм го виждал да се поти, не съм чувал да се оплаква от жега или студ. Моят капелан обикновено се подхилваше на разказите ми, но вече не го прави. Един ден, съвсем наскоро, около седемдесет години след събитията, които описвам тук, капеланът ми видял мъж, облечен изцяло в черно, да стои пред къщата. Уплашил се. Но все пак имението е охранявано от прислугата, както и от големи ирландски хрътки. Когато погледнах, човекът беше изчезнал. Помолих капелана да го опише и разбрах, че е бил доктор Агрипа.
О, да, пазя се! Султанът е заплашил да ми изпрати „градинарите“2 си, глухонеми опитни убийци. И то защо? Само защото старият Шалот открадна най-сочния плод от харема на дядо му. Илюминатите от Франция имат да уреждат сметки с мен, както и Светата инквизиция от Толедо. („Света“ — друг път! Най-жестоката, предателска и зла банда убийци, с която съм се сблъсквал!)
„Секретисимите“ от Венеция биха искали да ми отрежат езика и ушите, а да не забравяме и „Осмината“ от Флоренция. Флоренция! Но да се върна към историята си.
През онзи светъл пролетен ден Агрипа коментираше скелетите, докато Бенджамин и аз си събрахме багажа и го поведохме към къщата. И двамата съзнавахме, че безгрижните дни са свършили. Естествено, Агрипа отказа да поостане. Трябвало да бъдем в двореца Елтъм вечерта на следващия ден с пълни кесии и дисаги.
2
Бостанджии — градинари, които не само се грижат за парковете, за зеленчуковите и овощни градини в султанския дворец, но и ги охраняват; нещо като домашна стража. Началникът на бостанджиите изпълнявал и смъртни присъди. — Бел.ред.