— Ще заминем, скоро ще заминем! Знам го! — извика тя. — Ще се измъкна от това гнездо на усойници и ще се върна в Англия! Може ли да остана с вас? Имам спестени пари.
Погледнах към Бенджамин, той се усмихна и кимна.
— В моето имение, Мария, има място за жизнени и весели хора като теб. Но преди това трябва да приключим с тази история! — Той ме погледна предупредително. — Ще отидеш с Мария до селото. После ще се срещнем с лорд Родриго.
Взех наметалото и сабята си и слязох в конюшнята. Джовани беше там, седеше на една пейка и играеше на зарове срещу самия себе си. Погледна ни изпод вежди, черната му коса падаше върху лицето и го скриваше почти напълно. Не каза и дума, аз също не го заговорих. Оседлах магарето на Мария и взех за себе си един кротък кон. Излязохме от вилата и поехме към близкото селце. Малки белосани къщи блестяха на късното следобедно слънце. Прасета, пилета и кучета се тълпяха по изровените улици. Жени с престилки върху роклите стояха в сенките на вратите и ни наблюдаваха. Мария спря пред селската църква и почука на вратата на една близка къща. Старицата, която ни отвори, беше дребна и весела, не много по-висока от Мария. Тя разпозна спътницата ни и дружелюбно ни покани да влезем. Беше местната знахарка, на име Риколда. Къщата беше простичка, с глинен под и белосани стени. Дълга маса и няколко стола бяха единствените мебели. Сушено месо и нанизи зеленчуци висяха от гредите, в огнището имаше купчина пепел. Единственото, по което тази къща се различаваше от останалите, беше сладкото ухание от множеството билки и подправки, счукани и прибрани в малки гърненца или натрупани по рафтовете. Риколда ни покани да седнем и с помощта на Мария започнах да й задавам въпроси за растенията и цветята. Окуражена от вида на монетите, които сложих на масата, тя отговаряше подробно и през повечето време кимаше утвърдително на това, което й казвах. Мария изглеждаше объркана и по едно време се заинтересува защо питам всички тези неща.
— Ще разбереш — казах й. — Най-накрая ще разбереш.
Мисля, че поостанахме малко повече, отколкото възнамерявахме. Риколда ни приготви напитка от билка, смесена с портокалов и лимонов сок, която беше студена и освежаваща. После, когато мракът се спусна, взехме конете си и се отправихме обратно към вила Албрици. Мария оживено бърбореше, обясняваше ми как ще ни помага, когато дойде в Англия и обещаваше, че никога няма да ни досажда.
(Господи, трябва да спра. Сълзите напират в очите ми. Дори сега, седемдесет години по-късно, още си спомням онзи кошмар. Ужас връз ужас, както казва Уил Шекспир.)
Но аз избързвам. Нека ви върна отново на прашния път в здрача. Помня синьо-черната красота на тосканската привечер, звездите над нас, които озаряваха небето със светлина; сладкото ухание на лозята, лекото полюшване на кипарисите под топлия вечерен вятър, тропането на конските копита, бърборенето на Мария, докато влязохме във вила Албрици и се озовахме насред адски кошмар.
Когато слязохме от конете в конюшнята, косата ми настръхна, студени тръпки пробягаха по гърба ми и стомахът ми се сви от лошо предчувствие — всички признаци, че наоколо има опасност и трябва да бъда нащрек. Тишината беше тежка и зловеща, сякаш самият сатана ни дебнеше в сенките. Отпуснах юздите и разхлабих сабята и камата в ножниците им.
Оживеното бърборене на Мария замря, тя стана неспокойна. Прошепнах й да не мърда, после влязох във вилата през кухненския прозорец. (Научил съм се, когато има опасност, да не влизам в къща през нормалния вход, а да мина оттам, откъдето най-малко ме очакват.) Старата готвачка и съпругът й лежаха на пода. Гърлото й беше прерязано и тя седеше, подпряна на масата с отворени очи. Мъжът й лежеше в ъгъла и стрелата от арбалет, която го беше запратила по очи срещу стената, все още стърчеше между раменете му. Смъртта им трябва да е била внезапна, бърза и тиха. Свещите на масите още горяха.
Извадих камата си и тръгнах по галерии и коридори. Алесандро седеше на един стол — ръкописът, който е четял, още лежеше в скута му. Той също беше умрял бързо. Някой бе го дръпнал за косата и прерязал гърлото му от ухо до ухо. Глупавият младеж седеше полуприведен, сякаш, умирайки, е гледал изненадано кръвта, пропила се в ризата и панталона му. Беатриче беше на стълбите, устата й още беше разтворена в агония и болка, красивите й очи бяха полуотворени, а едната ръка — протегната към забитата в гърдите й кама. Попипах лицето й — все още беше топла. Предположих, че е била убита преди не повече от час.
Спрях на стълбите и се взрях в мрака. Повярвайте ми, исках да избягам, уплашен от онова, което ме очакваше, ужасен от онова, което може би се бе случило с Бенджамин. Събух ботушите си и ги хвърлих през парапета. Те паднаха шумно на пода и аз се надявах, че ще отвлекат вниманието на убиеца. Продължих нагоре. Синьор Родриго беше проснат гол на леглото си, в гърлото му беше забита стрела. Бианка, също така гола, очевидно се бе опитала да избяга. Лежеше по очи на пода и голяма тъмна локва се бе стекла от раната в главата й.