Гледах го невярващо.
— А качи ли се горе?
Той поклати глава.
— Не, когато видях Бианка, чух шум в градината. Излязох и открих Джовани. — Енрико се вгледа в мрака. — Убих го тук. Върнах се, защото можеше да има съучастник, който е още тук. Чух да идвате с Мария, но не посмях да се покажа.
— Ти си лъжец, Енрико! — отвърнах. — Долен лъжец! — Отстъпих назад. — Ти си луд, зъл и убиец!
Негодникът ме гледаше с широко отворени очи.
— Само това ли можа да измислиш? — попитах го. — Че си променил решението си и си се върнал от път. Дошъл си и си открил, че Джовани в пристъп на лудост, за отмъщение или защото са му платили, е избил цялото семейство. Упоил е господаря ми и е щял да се измъкне, ако за щастие не си пристигнал ти.
Енрико се усмихна.
— Стига глупости, мастър Шалот. Защо да избивам семейството си? Защо да убивам? — Видях в очите му да проблясва лудост. — Защо да убия моята прекрасна съпруга?
— За отмъщение — отвърнах. — Също както уби синьор Франческо, иконома Матео и мага Пренесте — отстъпих още една крачка. — Доста хитър план. Кой би си помислил обратното? Все пак Джовани беше само кондотиер, наемник, платен убиец. Кой би заподозрял дори насън Енрико, лудо влюбен в Беатриче Албрици, верният кръщелник, кроткият принц на търговците. Господарят ми? — Усмихнах се. — Хитър ход, Енрико. Объркваща и подла постъпка. Какво стана? Върна се във вилата, остави коня си, отиде в кухнята и приготви чаша вино с отвара от дилянка? Каза ли на Джовани да я занесе горе на господаря ми? Все пак кардинал Улси от Англия можеше да се разгневи от смъртта на племенника си, а така Бенджамин не само ще остане жив, но и ще бъде главният ти свидетел. Ще си спомни, че Джовани му е поднесъл виното и ще потвърди историята ти. Ти ще се измъкнеш, единствен наследник на цялото богатство на Албрици и извършител на кърваво отмъщение. Е, какво възнамеряваш да правиш с мен?
— С теб ли, мастър Шалот?
Зърнах полуусмивката на лицето му.
— Смяташ да убиеш и мен, нали? Как?
Енрико поклати глава.
— Ти си смахнат, англичанино. Нямаш никакви доказателства.
Застанах между него и бедната Мария.
— Имам свидетел — казах тихо. — Жената-джудже. Не е мъртва, а в безсъзнание. Тя ми каза, че си скрил тялото на Джовани в една от конюшните.
Енрико потръпна, сякаш нощта внезапно бе застудяла.
— Трябва ли да говорим тук? — попита той и извърна лице.
— Можем да говорим тук — казах му — или в двореца на кардинал Джулио Медичи, или в покоите на онзи кръвожаден негодник, Господарят на Осмината!
Енрико погледна назад и прехапа устни, сякаш изправен пред някакъв досаден проблем.
— Може да има и друго решение — каза той. — Ами ако обвиня теб в убийствата?
— Забравяш за Мария.
Вече бях много уплашен. Какво можех да направя? Ако го последвах в къщата и оставех Мария на двора, щеше да разбере, че лъжа. Ако останех, можеше да ме убие на място. Ако се обърнех с гръб и се престорех, че Мария е в безсъзнание, щях да бъда уязвим. Умът ми гъмжеше от планове и хитроумни стратегии.
— Ще влезем вътре — казах бързо.
— Добре, англичанино.
— При едно условие. Аз ще вляза първи. Свали сабята, синьор Енрико, и я остави заедно с камата на земята. Както и прашката, която несъмнено носиш.
Той се усмихна мрачно.
— Откъде знаеш?
Свих рамене.
— В Англия имаме поговорка: „Не съди за книгата по корицата“. Изборът е твой. Или ще говорим в къщата, или ще се бием тук до смърт!
Енрико отстъпи и остави сабята и камата си на земята. Изпод наметалото си извади яка на вид прашка и я сложи до другите оръжия.
— Нещо друго? — попитах.
Той вдигна ръце.
— Имаш честната ми дума, че друго няма!
Глава дванадесета
Имах чувството, че сънувам. Прибрах сабята, свалих наметалото си и отстъпих назад, без да свалям поглед от него. Завих трупа на бедната Мария, говорейки й тихо на английски, сякаш беше още жива. Закрих лицето и главата й с наметката, така че Енрико да не разбере истината. Може би имаше друго оръжие — нож в ботуша или друга прашка. Както и да е, когато вдигнах Мария, лека като перце, и тръгнах заднешком към къщата, осъзнах, че хитрият негодник трябваше да говори с мен. Нужно му беше да разбере какво и колко точно знам, да провери дали в неговата история има неубедителни моменти. А може би ме смяташе за мошеник, който би могъл да бъде купен. Един Бог знае! Помня само, че това беше едно от най-дългите ми придвижвания. Понесъл телцето на Мария, увито в наметката ми, все още стиснал кама в потната си ръка, аз отстъпвах заднешком към вилата.