Най-после приключих. Свалих дисагите си долу. Господарят на Осмината не беше преместил нито един от труповете. Не им обръщаше внимание, все едно бяха боклук, макар че видях подчинените му да отмъкват това-онова.
— Всичко ли взе, англичанино? Господарят ти е навън, настанихме го възможно най-удобно. Войниците ми ще пазят вилата. А сега трябва да тръгваме!
— Чакайте малко! — казах.
Върнах се в стаята ни и коленичих до трупа на Мария. Хванах студената й ръчица и се вгледах в бледото лице. После целунах малките пръстчета, наведох се и лекичко докоснах челото й с устни, преди да покрия отново лицето й и да се върна долу.
Глава тринадесета
Господарят на Осмината ни откара до Флоренция. Небето вече аленееше. Около нас мълчаливо се бяха скупчили черните ездачи на Серафино, чуваше се само тропотът на конски копита. Главатарят и двамата му телохранители яздеха най-отпред. Аз бях заел място зад скърцащата каруца, за да наглеждам господаря си. Той спеше и лицето му все още беше бледо. Притеснявах се, защото някои отрови и сънотворни отвари въздействат по странен начин на мозъка и той никога не успява да излезе от мрака на съня. Бях загрижен, искаше ми се да го прегледа някой опитен лекар. Чудех се дали мога да убедя Господаря на Осмината, но си спомних колко черно е сърцето му и осъзнах, че молбите ми няма да доведат до нищо.
Влязохме във Флоренция през една странична врата и за моя изненада, вместо да се отправим към Смраднята, брат Серафино ни поведе към седалището на Братята на Милосърдието, които внимателно и нежно пренесоха Бенджамин по тъмните коридори до стая с белосани стени. Господарят на Осмината дойде с нас и направи нещо съвсем неочаквано — стисна ми ръката!
— Довиждане, мастър Шалот — той се засмя тихо на изненадата ми. — Ти се боеше от най-лошото, нали, англичанино? Не си в опасност, а имаш и могъщи покровители — той пъхна палци в колана си и леко наклони глава. — Странен човек си, Шалот. Смятах те за страхливец.
— Такъв съм си — отвърнах. — Кълна се, че във Флоренция се бих повече, отколкото когато и да било в живота си.
Брат Серафино се засмя и тръгна към вратата. На прага спря и ме погледна с лукава усмивка.
— Мастър Шалот, ако някога се върнеш тук, трябва пак да ни погостуваш!
Показах му среден пръст, но вратата вече се затваряше. Братята се бяха събрали около леглото на господаря ми и оживено разговаряха. Потърсиха пулса на шията му, повдигнаха клепачите му, подушиха дъха му. Бог ми е свидетел, добри хора бяха — някои от най-опитните лекари, които съм виждал. Един от тях леко ме потупа по китката и се усмихна.
— Тревожи се не — каза той.
— Искаш да кажеш, не се тревожи?
— Si, и това също.
Донесоха някакви отвари, които миришеха на конска пикня и ги изляха в гърлото на Бенджамин. После отстъпиха и един от тях поднесе пред лицето му купа. Господарят ми се размърда и се обърна рязко настрани. Повърна така силно, както аз, когато бях препил в кръчмата „Бесилото“ край Ипсуич. Уплаших се, но братята бяха много доволни. Гледаха съдържанието на купата, сякаш в нея имаше купчина рубини и диаманти. Дадоха му още една доза от отварата и той пак повърна. Стаята замириса отвратително, но братята подскачаха ентусиазирано от крак на крак, доволни, че стомахът му се е пречистил. Потретиха процедурата и господарят ми започна да проявява признаци на пробуждане. Оставиха го малко да си почине, после донесоха нова чаша. Долових аромата на вино, подправено с нещо. Насила изляха и нея между устните му. Господарят ми я изгълта, падна назад и захърка, сякаш беше съвсем здрав. Един от монасите, плешив, с весели очи, погледна към мен. Напълни отново чашата и ми я подаде, аз я изпих и в следващата минута спях дълбоко.
На другата сутрин ме събуди Бенджамин. Очите му бяха подпухнали, но изглеждаше здрав.
— Роджър, спиш като пън! — пошегува се той. — За бога, човече, кажи какво стана!
Разтърках очи, изправих се и го погледнах.
— Ти си се оправил, господарю.
— Да, благодарение на теб. Хайде, разкажи ми всичко.
Но беше невъзможно да разговаряме, защото добрите братя се върнаха, за да поздравят себе си и нас. Отведоха ни долу в трапезарията и ни нахраниха с най-вкусното задушено, мек бял хляб и леко бяло вино, в което, както усмихнато се заклеха, нямаше никакви отвари. Бенджамин беше ненаситен. Докато се хранеше, му разказах какво се беше случило. От време на време той спираше и задаваше по някой въпрос. Когато свърших, остави лъжицата си, облегна се с лакти на масата и ме погледна.
— Не помня много — каза. — Джовани дойде в стаята ни. Каза, че отворили ново буре фалернско и трябвало да го опитам. Така и направих. Но не изпих цялата чаша, защото миришеше необичайно. Джовани ме наблюдаваше с любопитство. Попитах го какво има. Той изглеждаше уплашен, отстъпи една крачка назад и каза, че лорд Енрико се е върнал — Бенджамин сви рамене. — След това нищо не помня. Лежах на леглото. Знаех, че съм направил ужасна грешка. Помня само, че ти влезе. Носеше ли някого?