— Но това не е всичко, нали, господарю?
— Да, и скъпият ми чичо знае останалото. Борели не е трябвало да стигне до Англия.
— Тогава защо ни изпратиха?
— За да предадем съобщение на лорд Джулио, да изразим гнева или предполагаемия гняв на нашия владетел от смъртта на Франческо Албрици. Ние сме само пешки, Роджър. Но в шаха, ако използваш пешките умело, можеш да вземеш офицер или дори цар.
Поехме по Темза и корабът акостира на Даугейт. Попивах с поглед гледките, миризмите и шумовете на Лондон. Беше сива и студена утрин, но за мен това беше раят на земята. Дори баржите, които изхвърляха боклук в реката, ми се струваха красиви, а след като слязохме на брега изненадах господаря си, защото паднах на колене и целунах кея. Не се радвах, само защото съм отново в Лондон. Бях доволен, че ще се отърва от удушвачи, саби и най-вече от звъна на метал в метал. Тръгнах направо за любимата си кръчма, където се настаних удобно в тъмното и вмирисано помещение, докато господарят ми продължи по реката, за да посети Джоана в манастира „Сион“. Изпих три литра бира и запях с група моряци. Дори тях успях да изненадам с мръсните песни, които знаех.
Късно следобед господарят ми се върна, тъжен и унил. Макар и красива, Джоана беше безумна, полудяла заради благородния си любим, който я прелъстил и изоставил. Бенджамин го беше убил, но твърде късно. Джоана живееше в миналото и постоянно чакаше на прозореца младия Кавъндиш да се върне. Моето настроение само влоши нещата. Бях пиян като талпа и когато господарят ми пристигна, една сладурана ме беше прегърнала, а ръцете ми ровеха из корсета на друга. И двете пищяха от смях, докато им разказвах моята версия на историята за проповедника, магарето и гърдестата селска мома.
(Извинете, капеланът иска да му я разкажа. Удрям го здраво по кокалчетата с бастуна. Твърде млад и невинен е, а историята е дълга и много, много цинична.)
Както и да е, господарят ме извлече от кръчмата. Взехме си стая в един хан в Чийпсайд. Помня само, че пях по целия път дотам. Май още пеех, когато се стоварих на леглото напълно облечен и потънах в дълбок сън.
На другата сутрин, малко по-мъдри и малко по-трезви, двамата с Бенджамин се представихме в канцеларията на краля в Уестминстър. Сополивият писар, който отговаряше за кралските пратеници, ни съобщи, че негово сатанинско величество и любимият му кардинал били в Съри. Казаха ни да почакаме. Поне час висяхме на една пейка в мрачен коридор. Бенджамин непрекъснато ходеше при писаря и питаше има ли новини. Писарят вдигаше към нас слабото си, тясно лице, потупваше се с перото по носа и ни казваше да бъдем търпеливи. Господарят ми крачеше нервно напред-назад. Реших да вбеся писаря колкото се може повече — кашлях, кихах и се оригвах възможно най-шумно. Изглежда това подейства, защото той се засуети и докато замислях поредната си магария, една дребна, облечена в черно, фигура се появи на вратата — доктор Агрипа, все същият, такъв, какъвто го бяхме видели в Елтъм. Херувимското му лице се разтопи в усмивка. Той разтърси ръцете ни и ни потупа по гърбовете. Изглеждаше много доволен да ни види, нарече ни „добри момчета“ и ни каза, че имал нареждания от Улси. Хванах го за ръкава и погледнах в непроницаемите му очи, черни като въглени.
— Какво ни е скроил сега, докторе?
Той вдигна невинно вежди.
— Какво имаш предвид, скъпи ми Роджър?
— Не ми се умилквай! — изръмжах. — Доктор Агрипа, станах жертва на злодеяния, стреляха по мен, лежах в затвора, щях да умра от морска болест и се сблъсках с някои от най-проклетите негодници, които ходят по тази земя! За какво? — Отблъснах ръката на Бенджамин, който се опитваше да ме успокои. — Къде са дебелият Хенри и великият му съветник Том? Приключиха ли вече с нас? Не ги ли интересуваме повече?
Бенджамин ме разбра.
— Доктор Агрипа — меко се намеси той, — къде е картината на Борели?
— Да, проклетата картина! — изсъсках аз.
— О, докато ви нямаше, тук избухна пожар. Малка злополука в кралските покои. Няма сериозни щети, но за съжаление картината беше унищожена.
Бенджамин се наведе и прошепна нещо на ухото на Агрипа. Лекарят учудено отдръпна глава.
— Мисля, че е най-добре да ме последвате — каза той.
Излязохме от двореца и известно време мълчаливо вървяхме по Флийт Стрийт. Пред кръчмата „Златната крина“ Агрипа ни каза да почакаме и влезе. След няколко минути се появи, за да ни покани да го последваме.