г. Да „ислясат търфенията от“, като се свири с гнър-свирката по старателно екранирана късовълнова система.
Стана ясно също, че съществуват само три ефикасни начина да се убие гнър — като се застреля, като се облее с течен огън или като се хвърли върху него атомна бомба — и че броят им е така необхватен, че нито един от тези методи пет пари не струва.
До сутринта полковник Паухатън Феърфакс Полърд — тъй като бе единственият старши офицер, който някога бе виждал гнър и понеже бе известно, че животните са тъкмо по неговата част — бе произведен генерал-лейтенант и назначен за командващ операцията. Лейтенант Хансън, като негов помощник, внезапно се оказа майор. Ефрейтор Коливър бе станал старши сержант, вероятно заради присъствието си, когато падна манната небесна. А Кейти Хупър бе имала кратка, но изтощителна среща с Татко Шимелхорн.
Никой не бе доволен. Кейти се оплакваше, че и Татко Шимелхорн, и неговите гнъри имат наум едно и също нещо и само техниката на изпълнение е различна. Джери Коливър, който преди ходеше с Кейти, схвана, че заради стария мишелов с яките мускули Хупър-рейтингът му е спаднал до нулата. Майор Хансън бе осъзнал възможността някой друг освен врагът да се настрои на вълната на предаването на Татко Шимелхорн.
Дори и генерал Полърд бе нещастен…
— Пред всичко друго бих могъл да си затворя очите, Хансън, — кисело каза той, — освен че ме нарича „момче войниче“. Няма да търпя това! Военната наука не понася липсата на дисциплина. Говорих с него, а той ми казва само: „Нищо де, момче войниче. Ти пък може да ми викаш «татко»“.
Майор Хансън с усилие овладя изражението си и отговори:
— Че защо не го наричате „татко“, сър? В края на краищата, тъкмо от такива човешки щрихи израства историята.
— Е, да… Историята — генералът помълча замислен. — Хмм, може и така да е, може и така да е. Открай време наричат Наполеон „малкият ефрейтор“.
— Онова, което наистина безпокои, господин генерал, е как предаването ще изпълни предназначението си без нашите хора да го слушат. Предполагам, че са измислили нещо във връзка с това, иначе нямаше да насрочат… офанзивата за пет часа. Тоест само след четири часа.
— Добре, че споменахте това — отвърна генералът, отърсвайки се от своя унес. — Вярно, че дойде една докладна… О, мис Хупър, донесете ми оная докладна от Г—1, ако обичате… Благодаря. Ето я. Изглежда са решили да… ммм… забъркат предаването.
— Да го забъркат, сър?
— Да, да. И аз съответно издадох оперативна заповед. Виждате ли, преди няколко седмици разузнаването докладва, че врагът съумява да разгадае всяко кодирано съобщение, което предаваме. Като излъчваме мистър… ммм „Татко“ Шимелхорн, ще го забъркаме, но няма да дадем на нашите хора шифъра. Предполага се, че ще го чуят от пет до петнадесет станции за радиопрехват. Изсвирването на мелодията ще представлява първата фаза. След завършването й микрофоните ще бъдат изключени и той ще я изсвири отзад напред. Това ще бъде втората фаза с цел да се предотврати евентуалното присъствие на гнъри в околността.
— Изглежда разумно — майор Хансън се намръщи. — И е доста хитро, ако всичко върви според замисъла. Ами ако не излезе така? Не е ли най-добре да си подготвим козове за непредвидени случаи?
Той отново се намръщи. После, тъй като генералът изглежда нямаше каквито и да е идеи по въпроса, отиде да си гледа работата. Инспектира за последен път специалната звукоизолирана стая, където щеше да свири Татко Шимелхорн. Разпредели наблюдателните отверстия в нея — едно за президента, за министъра и за генерал Полърд; едно за началник-щаба заедно със съответстващите на ранга му командващи военноморските и военновъздушните сили; едно за офицера за свръзка с разузнаването и последното — за изпълнителските кадри, сред които и той самият. В пет без десет, когато вече бе подготвено, той все още се притесняваше.
— Слушай — пошепна той на Татко Шимелхорн, докато го съпровождаше до съдбовната врата. — Какво ще правим, ако твоите гнъри вземат да върлуват наоколо? Няма да можеш да ги вкараш в „търфенията“ до второ пришествие!
— Не пой се, момче фойниче — Татко Шимелхорн звучно го тупна по гърба. — Имам си ас още етин трик, ама не касфам тепе.
И с това мъгляво уверение затвори вратата зад себе си.
— Готови! — отекна гласът на сержант Коливър.
Напрежението растеше. Секундите изтичаха. Ръката на генерала посегна към дръжката на сабята, която липсваше. Точно в пет…
— В АТАКА! — извика генералът.
Над микрофоните пламна червена светлина.
И Татко Шимелхорн засвирука „Ела при църквата вдън горите“.