— Какво знаеш?
— Дъртата дебелана, лейди Мериън те е награбила — Арт сграбчи с ръка въздуха. — Ти си успял да се отскубнеш от старата вещица — той започна да се боричка с въображаем противник, разигравайки сцената. — И грозната мръсница е забила тлъстия си юмрук в лицето ти.
Грифит прекъсната Арт в момента, когато се беше вживял в ролята на Мериън, нанасяща удара, и каза:
— Тя не е дебела, нито е стара и грозна.
Арт замръзна на място и погледът му се изостри.
— О? Нима?
Грифит се строполи върху пухения дюшек и намести в движение възглавничките зад гърба си. Използва същото време, за да намести и мислите в главата си.
Той знаеше накъде бие Арт. Верният му прислужник, поради някаква негова си причина, беше решил, че Грифит трябва отново да се ожени и проучваше най-внимателно всяка новопоявила се жена. Сега той се беше заел с Мериън. И ако Грифит му я опишеше като привлекателна, Арт щеше да се лепне за тази възможност като кал върху селско прасе. Още по-лошо щеше да стане, ако Грифит направеше обратното, и Арт случайно я види някъде, и разбере, че е бил излъган. Тогава щеше да направи подробен разбор на тема извъртането на Грифит. Така че той не смееше да изрази възхищението си от Мериън.
Не че харесваше енергични жени, които се усмихват прекалено често. Някак си прекалено изразително. Той каза на Арт.
— Тя е млада.
Арт налапа стръвта.
— Колко млада?
Обикновените хора най-често си служеха с куп думи, за да изразят някакво настроение, което тя предаваше само с една своя усмивка. Грифит не беше забравил надменната й усмивка, леко наклонената към него глава, живите очи, плътните устни с едва повдигнати ъгълчета и двете чаровни трапчинки на бузите й.
— Двадесет. Може би двадесет и една.
— Точно за теб! — ентусиазира се Арт. — След като ти си на двадесет и осем. Какъв цвят е косата й?
Не, Грифит много добре помнеше предизвикателната й усмивка, застанала срещу него с изправени рамене и изпънати гърди. Зъбите й блестяха, а тези чаровни трапчинки на двете бузи.
— Червена.
— Червена коса ли? — Арт свъси вежди. — Англичанките нямат червени коси. Сигурно я боядисва, с онази ярка, противна червена боя, която жените използват.
Грифит присви очи и се престори, че се опитва да си спомни, въпреки че нищо не беше забравил. Помнеше всичко много добре.
— Не я боядисва.
— Тогава е с цвят на мед?
— Червена! — отсече Грифит. — Но някои мъже могат да я намерят красива.
— Тогава е като пламък — със задоволство обяви Арт.
— М-м — Грифит не намираше сили в себе си да забрави самодоволната й усмивка, широко отворените й живи очи, високите поруменели скули, пълните устни, белите зъби… чаровните трапчинки на бузите… Тя се забавляваше с него. Как ли щеше да изглежда, ако се смееха заедно?
— Горещ пламък — промълви Грифит.
Арт вдигна оръжието на Мериън — тежката кесия, от пода.
— Какъв цвят са очите й?
— Зелени.
— Това е то — изграчи Арт, подскачайки във въздуха като жаба по нагорещена скала. — Когато един момък знае какъв цвят са очите на една мома, значи е влюбен.
— Какво? — изрева Грифит и захвърли мокрия парцал.
— Когато един момък…
Грифит се претърколи върху леглото и пристъпи към Арт.
— Чух те! Глупак такъв, аз дори не харесвам тази жена. Тя е безсрамна, груба, необуздана, неуравновесена…
— Описана така, точно ти приляга — изпя Арт и предпазливо отстъпи крачка назад.
— Не е мой тип — Грифит си пое дълбоко въздух, за да потисне гнева си. Без да изпуска от очи прислужника си, който доволно се кискаше, той обясни. — Знаеш, че мой тип са привързаните към семейното огнище жени, които са изкусни в бродерията и са щастливи да чакат завръщането на съпруга си у дома. Не харесвам жени, които свободно се заглеждат, които се бият като мъже и чиито червени коси доказват капризната им природа. Не харесвам жени, които са толкова красиви, че мъжете се бият за тях и с тях, за да получат привилегията да легнат в леглото им.
Арт приседна на една малка масичка и изпусна кесията. Тя тупна на пода и звучно издрънча.
— Току-що ми каза, че не е стара, дебела и грозна.
— Е, и?
— Не си ми казал, че е красива.
— Е, и?
Арт започна да тананика някаква песничка и попита уж между другото.
— В такъв случай ще останем ли тук?
— Слънцето вече залезе, стари глупако — отвърна Грифит. — Разбира се, че ще останем — тази вечер. И докато предам тази проклета кесия. Но само докато предам кесията. Има ли още нещо?
— Няма. Ти си млад и здрав. Съответно ти най-добре знаеш какво да правиш.