— Още не ми е дошло времето, господарю, нито съм готов да отворя вратите на смъртта. Ще внимавам — със смях, който по-скоро приличаше на ръмжене, той продължи. — Ще бъде толкова лесно, колкото да целунеш мома в майски ден. И бъдете готови да влезете, когато отворим вратата.
Онемяла от смайването, Мериън намести Лайънъл в свивката на ръката си и последва Сесил в коридора. И двете мълчаха, докато най-сетне Сесил попита.
— Няма ли да кажеш нещо? Например да ми кажеш каква глупачка съм била?
Думите не бяха най-подходящите за случая, но Мериън все пак се опита да каже нещо.
— Как се чувстваш?
— О, добре съм. Прекрасно. Дебела, грозна, бълваща вътрешностите си. Той не ме иска повече и няма да се ожени за мен, но аз съм добре.
Мериън с опасения я слушаше.
— Съжалявам.
Спряха пред стаите, където Мериън беше прекарала зимата. Сесил отвори, застана на прага и се поклони.
— След вас, мадам. Имам предвид, че тук съм в положението на слугиня.
— Благодаря — Мериън прекрачи вратата. Стаите бяха мрачни, потънали в прах и приличаха на затвор. Лайънъл завря главица в рамото й и проплака. Мериън мигновено се досети какво иска.
— Не каза решително тя. Ще отида в стаите на майка ми.
— Какво? — не повярва на ушите си Сесил. — Не можеш да направиш това. Лорд Уентхейвън каза…
— Каза да се настаня в моите стаи в централното крило. Така и ще направя — Мериън кимна и хвана Сесил за ръката. — Ела, там ще бъде по-добре за нас.
Сесил издърпа ръката си.
— На теб ще ти бъде по-добре. А аз ще трябва непрекъснато да се катеря нагоре и да се търкалям надолу по стълбите. Няма парапет, стаята на графинята е на последната площадка — на последната, лейди Мериън! — а на мен ми е трудно да ходя.
Без да й обърне внимание, Мериън бързо тръгна към кулата и Сесил закрета след нея с вид на мъченица.
— Недей да се тревожиш за това — занарежда тя. — Виждам, че не си се притеснила кой знае колко. В края на краищата ти си законната наследница на Уентхейвън. Аз просто нося неговия единствен син.
Пред вратата на кулата Мериън се обърна към нея.
— Честна дума, Сесил…
Възхитена от себе си, че е успяла да я предизвика, Сесил самодоволно се усмихна.
— Откъде знам, че е син? Това ли искаш да попиташ? Е, бях при селската врачка и тя ми каза, че аз ще бъда слабостта на Уентхейвън. Щял да се заиграва с мен и да ми направи дете. И след малко пререкания и един нещастен период, всичко щяло да бъде наред.
Мериън беше на ръба да избухне, но се ограничи само с предположението.
— Надявам се, че не си й платила.
Брадичката на Сесил потрепери.
— Сесил, трябваше да ми кажеш какво правиш. Как си представяш Уентхейвън — с неговата мания за величие и жажда за власт — да се ожени за една от незаконните братовчедки на съпругата си?
По страните на Сесил потекоха сълзи и тя зарида.
— Не искам да те наранявам, но аз съм наследничката на Уентхейвън — продължи Мериън. — Графството е било зестра на майка ми и се предава само по права линия. То не е мое наследство. То вече е мое, въпреки че баща ми го управлява като мой настойник. Независимо колко брака ще има още Уентхейвън, независимо колко още деца ще има той, „Уентхейвън“ никога няма да бъде негов — Мериън обгърна разтреперените рамене на Сесил. — Уентхейвън е завладян само от жаждата си за власт. Досега е имал възможност да се ожени много пъти и да увеличи богатството и властта си чрез брак. Но не го е направил — заради майка ми, предполагам.
Сесил започна неудържимо да ридае.
— Хайде да се качим в стаите на графинята. Аз ще се погрижа за Лайънъл. Ти ще полегнеш и ще си вдигнеш краката, а после заедно ще помислим какво можем да направим за теб.
Сесил рязко се дръпна.
— Няма да се омъжа за друг. Искам Уентхейвън да види детето. Когато види своя син, може и да се разколебае.
— Уентхейвън устоява на детски чар със забележителна лекота — Мериън мина зад Сесил и я побутна да започне да изкачва каменната стълба, която се извиваше нагоре в тъмнината. — Той не беше разколебан нито от моя детски чар, нито от чара на Лайънъл.
— Ти му напомняш за графинята. А Лайънъл не му е рождено внуче.
Мериън спря.
— Какво каза?
Сесил се изкачи до последната площадка и отблъскващо се усмихна.
— Нима мислиш, че не съм знаела? Ти никога не си раждала. Това момче не е твой син. Той е син на Елизабет.
Мериън изкачи на един дъх стълбите между нея и Сесил и я сграбчи.
— Уентхейвън ли ти каза това?
Сесил не я свърташе като виновно дете.
— Аз му казах какви са моите подозрения и… сравнихме фактите. Ние заедно…
— Забрави всичко, което знаеш, или което си мислиш, че знаеш. Забрави го! В утробата ти расте дете, за което трябва вече да мислиш! И ако се натопиш в кашата, която Уентхейвън е забъркал, няма да си единствената, която ще пострада.