— Ти не си сигурна, че Уентхейвън ще спечели? — попита Сесил.
Мериън си помисли за Хенри, за неговите верни и предани рицари, помисли си за чувството за дълг, което беше вдъхнал в Грифит, и поклати глава.
— Но аз не мисля като теб. Аз вярвам на Уентхейвън. Разбирам неговите амбиции — Сесил изпъна рамене и за миг изглеждаше красива като преди. — Аз ще бъда негова достойна съпруга.
— Сигурно ще бъдеш — Мериън се отказа да обсъжда повече този въпрос, отвори вратата и влезе в стаята на графинята.
Тук беше нейният дом. Всичко в тези стаи — мириса на изсъхнали цветя, атмосферата и мебелите — й говореше, че това е нейният дом. И въпреки неприятностите тя се отпусна. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе почувствала така спокойна. Трябва да е било… в Уелс. Тя почти незабележимо потръпна. В Уелс — при лесно кипващия Райс и внимателната Ангарад. При Арт и Грифит, които тогава бяха още живи и здрави.
От очите й потекоха сълзи, които тя несъзнателно беше задържала дълго време. Лайънъл се надигна и я погали по лицето. Сесил любопитно я погледна. Мериън сякаш беше обвита от уюта на стаята.
Лайънъл изглежда също се чувстваше уютно тук, защото размърда крачета да го пусне на пода. Мериън разтри с длани наболяващите я рамене, докато го наблюдаваше как разглежда обстановката и опипва всичко със своите малки ръчички, като от време на време весело се усмихваше. Накрая той дойде и застана пред нея.
— Грифит? — попита той.
Това беше първата дума, която го чу да изрича, откакто го беше спасила от ръцете на похитителите.
— Грифит? — отново попита той.
— Няма Грифит — отвърна Мериън. — Не сега.
— Ха! Никога — каза Сесил.
Мериън я предупреди със свиреп поглед да мълчи и Сесил потръпна, докато оглеждаше стаята.
— Мразя тази стая. Мирише, студено е.
— Ще отворя прозореца — каза Мериън и се залови да изпълни думите си. — Струва ми се, че никой не е идвал тук, откакто тръгнах. Потънало е в прах. Камината не е чистена — тя събра на куп пепелта и нареди цепениците. Удари кремъка и с искрата подпали борината. Огънят лумна. Нещо лъскаво проблесна пред очите й. До каменното огнище беше подпряна сабята й — чиста, сякаш очакваше нейната ръка. Тя я взе, опита тежестта й в дланта си и прокара пръст по острието.
Напомняше й за отминалите, по-добри дни, за деня, в който срещна Грифит.
Тя бързо върна сабята на мястото й.
— Застани при огъня, Сесил, ще се стоплиш.
Сесил направи това, което й казаха, и проследи с поглед Мериън, която започна да разтребва наоколо. И закачливо й подхвърли.
— Леглото е точно така, както си го оставила.
Мериън спря и си спомни онази вечер.
— Обзалагам се, че чаршафите не са сменяни. Не искаш ли да легнеш и да си представиш, че отново си в прегръдките му?
Когато пожелаеше, Мериън можеше да бъде надменна като своя баща.
— Сесил, отиваш твърде далеч.
Сесил отново избухна в плач.
— Знам, знам. Моля да ме извиниш — тя се втурна към Мериън и я прегърна. — Просто си съсипана от умора и изплашена. Всичките ми мечти умират и търся някакъв начин да ги запазя. Мисля си, че ако се държа лошо с другите хора, това ще ми помогне, но не е така.
Трогната от искреността, която за първи път усети в гласа на Сесил, откакто се върна, Мериън я потупа по гърба.
— Нищо не помага — пророни Сесил.
— Съжалявам — Мериън бутна леко Сесил. — А сега си избърши сълзите. Аз ще оправя леглото, за да полегнете двамата с Лайънъл.
— А ти какво ще правиш? — попита Сесил.
— Ще наглеждам огъня — тя се усмихна. — И ще се почувствам по-добре, ако подържа малко краката си нависоко. Трябва да размисля, но съм много изморена.
И твърде разтревожена и обезкуражена, но не го изрече гласно.
За нейна изненада трябваше настойчиво да убеждава Лайънъл да легне при Сесил. Беше убедена, че той ще се зарадва на срещата си с нея като със стара приятелка, но изглежда вече изпитваше недоверие към всекиго. Но детето не успя да се пребори с примамката на съня и скоро Мериън можа да се отпусне на една пейка до огъня.
Беше излъгала Сесил. Нямаше за какво повече да размисля. Знаеше точно какво трябва да се направи и беше готова да го направи.
Но я болеше.
Когато Сесил сподели с мъка, че бляновете й умират, признанието й събуди същите чувства и у Мериън. Мечтите на Мериън също лежаха мъртви в краката й. Изкушението, с което Уентхейвън заплашително я беше примамвал, още имаше власт над нея, а може би тя сама допускаше да я владее.