Дори и грубостта на Уентхейвън, който я сряза с едно „Затваряй си устата!“, не можа да помрачи победата на Сесил. Нищо чудно, защото Уентхейвън обвини Мериън.
— Ти вярваш в могъществото на Хенри Тюдор. Вярвам на хората, които се подкрепят. Долетял през прозореца вик разсея за миг Уентхейвън, но той незабавно върна вниманието си към Мериън.
— Грифит от рода Пауъл е мъртъв.
— Има други като него.
— Ти? — изръмжа той.
Тогава гневът неконтролирано се надигна в нея и, без да осъзнава, тя натисна острието във врата му. Зъбите му се оголиха в усмивка.
— Ти наистина си се превърнала в защитничка на Хенри.
Тя си даде сметка, че баща й изрича една истина. Щом Лайънъл нямаше да се качи на престола, нейният избор беше за Хенри. Той беше силен и непоколебим. Той беше женен за Елизабет, която би отстоявала справедливостта с всички сили. Той беше поставил началото на една династия, която щеше да спаси разлагащата се, многострадална Англия. Пръстите й леко отпуснаха сабята и тя отново я намести в ръката си.
— Щом съм защитничка на Хенри, ще се бия за него до смърт.
— И ще решим спора в дуел? Проверка с оръжие? Типично по английски. Такава липса на изтънченост! — едва се чу звънване на метал и Уентхейвън измъкна сабята от ножницата. — И колко точно!
Не знаеше защо, но тя се изненада. Дори се ужаси. Да, може и наистина Уентхейвън да се грижеше за нея, колкото и за някое от кучетата си, но все пак той беше неин баща. Беше се заблуждавала, че той няма да вдигне ръка срещу нея, но предателството водеше до предателство.
— Да не си променила мнението си? — попита Уентхейвън с насмешка.
Вниманието му обаче не беше изцяло насочено към нея, защото той дочу допреди малко единствения вик отвън, умножен десетократно. С вой зад вратата Хани настояваше да влезе.
— Не, не съм — тя навлажни с език пресъхналите си устни. — Предизвиквам те, Уентхейвън. Ще се бием до смърт. Ако победя, ще изгоря документа. Ако ти победиш, ще го използваш. И така, остави го върху камината, скъпи татко, откъдето победителят ще може лесно да си го вземе.
— Върху камината? — остриетата се срещнаха и по страните му се издълбаха трапчинки. — Аз съм те научил на това, което знаеш, и във всичките ни досегашни състезания никога не си успявала да ме победиш. Толкова ли много си научила? Нима до такава степен се доверяваш на своята сабя?
— Да! — каза тя и преметна полата си през ръка. — А ти?
Той замълча, сякаш премисляше отговора си, и Сесил избухна.
— Не прави това, Уентхейвън. Това е един от нейните номера. Не бъди глупав.
Без съмнение глупачката беше Сесил и мислено Мериън я благослови.
— Сесил, за пореден път доказваш колко си проста — изръмжа Уентхейвън. — Няма съмнение, че дъщеря ми е решила да ми погоди номер, но майсторът в тази област оставам аз — той се придвижи бавно към камината, без да изпуска Мериън от обсега на сабята си, и положи документа върху каменната плоча. — Не го пипай! — заповяда той, когато Сесил понечи да го грабне. — Да не си посмяла да го пипнеш! Или ще бъде мой и аз ще го използвам, или ще бъде на Мериън и тя ще го изгори — и никой повече няма да се интересува от това.
Мериън току-що беше спечелила една от най-големите си битки. Сега трябваше да се възползва от победата, но тя не изпитваше никаква радост. Нямаше съмнение, че на Небето щеше да й е по-добре, но докато не видеше с очите си Грифит мъртъв, тя не можеше да напусне този свят. Справедливостта понякога изискваше саможертва, а саможертвата — проливане на кръв.
Тази кръв бумтеше в ушите й. Самата смърт биеше като погребална камбана с ритъма на сърцето й. Тя скочи срещу Уентхейвън, сабята й беше гъвкава и святкаше като живак. Той пресрещна удара, но не с обичайното си умение, и от устата му се отрони невъздържано богохулство. Бързо се съвзе и сабята му се стрелна напред, разкъсвайки полата й… ръката й…
Тя я вдигна. Очакваше да види окървавен чукан, но въпреки че беше разкъсала полата й, сабята дори не я беше порязала. Наблюдавайки я изпод натежалите си клепачи, Уентхейвън нареди.
— Скъсай я!
Тя го погледна недоумяващо.
— Полата — каза той. — Скъсай я, за да не ти се налага да я придържаш. Не искам после да се говори, че съм спечелил, защото съм използвал непочтено предимство.
Само Уентхейвън можеше да се притеснява за такива неща. Само Уентхейвън владееше изкуството на точния удар, който й нанесе. Притеснена си помисли, че може да загуби, преди още да е започнала.
— Направи го! — заповяда той.
Тя кимна, събра полата си и с рязко дръпване сцепи плата — дължината й сега беше малко под коляното.