Уентхейвън не й беше нанесъл никаква видима рана, но този удар на сабята му беше поразил нейното аз. На това се надяваше той. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да я принуди да прекрати тези безполезни действия. Надяваше се, че ако не успее да я убеди с физическо надмощие, щеше да я убеди с думи.
Не че го беше грижа за Мериън, за това непокорно и опърничаво дете, което открай време беше тя. Не, ужасяваше го перспективата да вземе нейното дете — всъщност, което и да е дете — под своя закрила. Особено хлапе, което скърби за своята мъртва майка.
Веднъж се бе уверил колко е непригоден за това.
Виковете отвън прераснаха във вой. По дяволите този Кледуин! Не можеше ли да овладее хората си, докато Уентхейвън приключи с тази работа? Чума да ги тръшне всичките! — с тях щеше да си разчисти сметките по-късно.
— Започваме ли отново? — попита той Мериън.
— Готова съм — отвърна тя.
Тревожеше го студеният й, решителен поглед. Напомняше му за един от неговите спаниели — нападнато от вълк, кучето бе посрещнало смъртта с удовлетворението, че е направило всичко, което се очаква от него. Той не искаше това, искаше да й даде възможност. Затова атакува с прецизност и изящество, които задоволиха дори неговите взискателни представи.
Той я принуди да отстъпи през цялата стая до стената и я задържа там като пленничка — притисната от една страна от вратата, а от другата — от серия удари, които следваха така мълниеносно, че наистина я ограждаха като в клетка. Можеше да я държи дълго в това положение, но звънтежът на сабите им бе довел Хани до изстъпление и той се уплаши, че кучето може да падне от неоградената с парапет площадка и да се пребие. И той позволи на Мериън кратък отдих, като само парираше ударите й.
Елементарна защита, но беше наранен, както с недоволство отбеляза той.
— Ранен съм — каза Уентхейвън, докато алената кръв се стичаше от китката към лакътя му и оттам капеше на пода.
— Добра съм — отвърна тя.
— Заблуждаваш се.
— Не!
Гордостта й щеше да постави началото на нейното поражение. Уентхейвън веднага го забеляза и тайничко се наслади на прозрението си. Продължи да върти сабята си, а тя беше принудена да направи нещо повече от това да се отбранява тя трябваше да се бие, да се бие, за да победи.
Гърдите й започнаха, дълбоко да поемат и изпускат въздуха. Капки пот оросиха челото й и попадаха в очите й, устните й се изкривиха в решителна усмивка. Изцяло се съсредоточи, за да удържи сабята си и запази живота си. Той продължи да я наблюдава, докато с умели действия я изблъскваше към леглото, където Лайънъл спеше своя невинен детски сън. Близостта на детето наруши концентрацията й и той забеляза това със задоволство. Тя внимателно пристъпваше и се биеше мълчаливо, за да не събуди детето.
Уентхейвън разбираше чувствата й. Хани пораждаше същите чувства у него. Болеше го за кучето, което сега влудено драскаше дървения под и се опитваше да издълбае проход под вратата. За негова изненада той почувства, че го боли и за Мериън, която щеше да претърпи поражение в тази битка на честта.
Сигурно, ако сега я победеше, нямаше да е необходимо да я убива. Сигурно унижението щеше да е достатъчно, за да промени становището й. Когато го проумееше, защото сега опиянението от двубоя нажежаваше кръвта във вените й, а удоволствието от битката надделяваше над нейното стоическо примирение със съдбата.
Той беше спечелил най-стратегическата част от двубоя — Мериън се бореше за живота си.
Сега трябваше да я убеди да го помоли за това. Беше сигурен, че убеждението ще свърши работа при нея. Тя беше негова дъщеря. Убедителни доводи — това можеше да й повлияе.
Той използва гласа, с който винаги постигаше успех, когато трябваше да укроти някое вироглаво куче, и каза.
— Още не можеш да си дадеш реална сметка за своето положение. Разполагам с доказателства за брака. С това доказателство в ръце аз мога и ще сваля Хенри от трона.
Този път той умело я насочи към прозореца, с надеждата свежият въздух да я отрезви. Но лекият ветрец довя стържещите звуци на метал и дърво от спускането на моста през защитния ров. Какво правеха тези малоумни наемници, недоумяваше той.
— Няма да е лесно — каза задъхано тя.
— Напротив!
— Ти лъжеш… сам себе си. Прекарваш времето си изключително тук — тя разцепи въздуха почти над главата му, спъвайки се в една сребърна топка, която се търколи и камбанката й прозвъня. Мериън бързо възстанови равновесието си и продължи. — Никога ли не ти е хрумвало… че твоите шпиони могат умишлено да ти донасят само това, което знаят, че искаш да чуеш?
Въпросът й не му хареса и той стана по-нападателен.