— Какво имаш предвид?
— В провинцията е спокойно. В Лондон са доволни. Няма да ти е лесно… да събереш армия, щатните благородници… забогатяха… при управлението на Хенри — тя изразходваше всичките си сили, за да удържи засилената му атака, и въпреки това жертва част от безценния въздух, за да му предложи. — Излез навън… огледай се наоколо, Уентхейвън, и ще видиш… че съм права.
О, тя започваше да хитрува. Беше много по-лукава, отколкото беше предполагал. Дали пък нямаше да подкопае решителността му с брътвежите си?
Нямаше да успее. Но трябваше да я държи под око. Заедно с това беше длъжен и да следи внимателно какво правят онези идиоти долу — а те и в този миг крещяха нещо, което той не можеше да разбере. Не можеше да си позволи да чака повече и тръпнещ от нетърпение да я победи, той каза.
— Ще забравя за глупостта ти, ако дойдеш с мен, за да ми помагаш за детето.
Усмивката й, толкова еднаква с неговата, образува трапчинки на бузите й.
— Щом ще ти… помагам… тогава защо се бием?
Забравената от тях Сесил се обади.
— Да, защо?
Вбесен — състояние, което здравият му разум обикновено не допускаше — Уентхейвън отсече.
— Сесил! Изчезвай от тук — той я видя с периферното си зрение — застанала върху една пейка до вратата, а в очите й блестеше алчно въодушевление. — Вън — изкрещя той. — Вън, вън, вън!
— Но, Уентхейвън…
Мили Боже, не понасяше да му хленчат жени!
— Вън! — изрева той и сабята му ожесточено изсвистя. — Махай се оттук.
Сесил ревна с цяло гърло и това направо побърка кучето. То жалостиво и звучно започна да вие. Уентхейвън изруга.
Но Мериън не се възползва от моментното му разсейване. Вниманието й се бе насочило към шумната суетня в двора. Подпря сабята си на стената и се надвеси през прозореца.
— Свалили са моста и многоброен отряд рицари влизат в двора.
— Ама, че идиоти!
Уентхейвън скочи към нея и се опита да я избута встрани, но Мериън не отстъпи.
— Честно казано, Уентхейвън, виждам един конник, който хока гръмогласно наемниците ти. Той…
Тя отстъпи. Ръката й се стрелна към сърцето. Преглътна мъчително, сякаш нещо беше заседнало в гърлото й, и Уентхейвън я потупа по гърба, преди да заеме освободеното пространство пред прозореца.
Веднага разбра, че го беше измамила. Никакъв отряд рицари не беше нахлувал в двора, но мостът наистина се вдигаше и спускаше, сякаш някой искаше да разбере как се действа с него. И все пак тя не беше излъгала за конника. Носеше само кожени доспехи и щит, но беше рицар — и то от най-добрите рицари на Хенри. Размахваше сабя в едната ръка, като нападаше наемниците с могъщи удари, докато се отбраняваше с щит в другата. Беше изключителен ездач, защото превръщаше коня под себе си в оръжие, което поразява с копита и зъби.
— Кой е този мъж? — попита той, без да насочва въпроса си към някого.
— Уентхейвън! — изписка Сесил.
— Махай се, Сесил — заповяда той. Някакъв друг мъж отвън се приближи към рицаря, но бързо се отдалечи от сражението и се отправи към централното крило. Вниманието на Уентхейвън обаче изцяло бе привлечено от рицаря. — Изглежда ми познат — каза той развълнуван.
— Уентхейвън? — отново изписка Сесил.
Той се обърна рязко и отсече.
— Нападат ме, глупачке…
И се вцепени.
Дъщеря му, тази мръсница, беше взела доказателството за брака и точно в този миг го мушна сред огненочервените въглени.
— Не! — изкрещя той и скочи върху нея.
Очите на Мериън се разшириха и тя предизвикателно натисна съкровеното парче пергамент в жаравата. Той отново изкрещя.
— Не-е! — сграбчи я за косата, а Сесил отвори вратата и хукна навън.
Хани, обезумяла за своя господар, се стрелна към Уентхейвън, скочи отгоре му и го повали на пода с такава сила, че той беше принуден да пусне косата на Мериън.
Тя падна по гръб, но за миг се изправи и скочи напред. Зарови документа дълбоко сред въглените. Уентхейвън запрати с ритник кучето към стената, с мощен удар отхвърли Мериън от огъня и се надвеси над пламъците.
Закъсня.
Лумналите пламъци заблизаха пергамента и той се превърна в миниатюрна клада. Изписаните думи потъмняха, нагоре се проточи струйка пушек и в следващия миг вече нямаше нищо.
— Няма го! Изчезна! Сякаш никога не го е имало! — имаше Англия, поднесена на тепсия. Беше притежавал Англия. Благородниците щяха да му се кланят. Селяните щяха да лазят в краката му. Щеше да бъде богат и силен. Щеше да бъде, господар.
Той отново погледна огъня, за да потърси това, което вече го нямаше. Което беше изчезнало безвъзвратно.
— Няма го! Изчезна! Сякаш никога не го е имало! — Уентхейвън набиваше крак и повтаряше ли повтаряше, като че ли от това му ставаше по-леко.